Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

— И те ли са стригои? — попита Александър, докато чупеше малко парче хляб.

— Може би, въпреки че аз исках да изтъкна пред сър Годфри, че реалността не винаги е такава, каквато ни се струва; мъртвите оставиха да се почувства присъствието им. — Тя се усмихна, отхапа малко парче риба и внимателно го задъвка. — Но сега сме изправени пред нещо различно. Имам чувство, че тези стригои очакват нещо.

— Какво?

— Водач, някой от Господарите им, които от много години са неживи.

Александър потръпна. Думите на заклинателката му припомниха ужаса от предишната вечер, затова се извини и каза, че има нужда от чист въздух. Щом излезе навън, той отиде право в градината, където последния път беше видял Емили и сърцето му подскочи от радост, когато заобиколи малкия жив плет и я видя да седи там. Тя носеше бяла наметка, обточена с кожа, бродираше гоблен и тихичко си пееше. Александър се изкашля. Емили вдигна очи и сърцето му отново подскочи от красотата на прекрасните й сини очи.

— Милейди, добро утро.

Емили се усмихна, заби иглата в гоблена и покани писаря да седне до нея. Александър беше развълнуван от топлината и близостта й. Той долавяше лекия дъх на парфюма й и се възхищаваше на златистия овал на лицето и.

— Добре ли си, милейди?

Тя приближи ръката си към неговата.

— Да, сър, макар че се боя.

— От какво?

— Майка Констанс ми каза какво се е случило снощи. — Емили вдигна поглед и очите й срещнаха неговите. — Бил си смел — въздъхна тя. — Бил си много смел и си защитил момчето. — Връхчето на розовия й език облиза устните. — Майка Констанс казва, че си в Оксфорд, за да заловиш злите хора. Сигурно те е било страх.

— Ако се радвах на благосклонността ти, милейди — Александър доближи ръката си до нейната, — бих се изправил и срещу самия Сатана.

— Приятно ли ти е това? — прошепна тя и плъзна малката си ръка в неговата.

— Милейди, думите ми са безсилни пред твоята нежност. Лейди Емили се усмихна леко и започна благовъзпитания и грациозен танц на галантния флирт.

— Често ли мислиш за мен, сър?

— О, не, милейди, мисля за теб винаги.

Емили стисна ръката му и се премести към него.

— Аз съм девица — промърмори тя, — която не е поискана от никого и не е сгодена.

— Милейди, мога да променя това.

— Благородник ли си по рождение?

— Да, и имам благородно сърце.

— Лесно ли се влюбваш?

— Само веднъж, милейди.

Тя примигна с красивите си очи.

— И липсва ли ти тя?

Сега Александър стисна ръката й.

— Как би могла, милейди, щом седя тъй близо до нея? Емили леко се извърна.

— Сигурно си завоювал много сърца.

— Защо са ми много, милейди, когато за мен съществува само едно?

Емили погледна във веселите очи на писаря. Чувстваше се виновна, защото си помисли за сър Годфри, за лицето му, сякаш издялано от камък и пламенния му поглед.

— Обичаш ли ме, сър?

— Милейди, ти го каза.

— Ами когато си заминеш? — прошепна тя.

Александър се свлече от пейката на едно коляно, хвана ръката й и погледна с обожание ангелското й лице.

— Може ли човек да забрави дясната си ръка? Може ли да пренебрегне биенето на сърцето си?

Лейди Емили точно щеше да му отговори, когато чу някакъв звук и се обърна. Сър Годфри стоеше пред тях и по изненадания му израз и явната страст в очите му, тя разбра, че рицарят истински я обича. Ако беше честна, тя предпочиташе точно него, горд като орел, пред онзи, който коленичеше в краката й.

— Сър Годфри! — извика тя. — Добро утро! Александър бързо се изправи.

— Сър — изфуча той, — промъкнахте се незабелязано.

— Сър — отвърна язвително сър Годфри, — ако знаех, че ми трябва херолд, щях да си наема. Сър Осуалд и прокторът са тук и искат да ни видят.

Очите на сър Годфри бяха впити в лейди Емили. Тя спокойно отвърна на погледа му. „За Бога — мислеше си момичето, — направи нещо, признай ми чувствата си.“ Но сър Годфри се обърна и се скри зад храстите. Александър въздъхна, хвана ръката на Емили и я вдигна към устните си.

— Милейди, ще продължим друг път.

После тръгна забързано, като остави Емили да се ядосва на припряното оттегляне на рицаря.

— Сър Годфри! — извика Макбейн.

Младежът се обърна и Александър видя гнева върху лицето му.

— Сър, държите се невъзпитано.

Сър Годфри пристъпи към него и ръката му хвана дръжката на меча.

— Проклетият му писар! — изръмжа той. — С твоите сладки приказки и комплименти!

Александър се усмихна. „Значи все пак, имаш сърце — помисли си той. — Кръвта пулсира в мозъка ти и изпраща гневни съобщения по вените ти.“