Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

— Има една последна бележка — добави той. — Не е писана с ръката на абат Самсън.

— Това сигурно е бил онзи глупак приор Едмънд.

— Какво пише? — попита сър Годфри.

— Само това, че посред нощ абат Самсън и още един човек са слизали в криптата. След това абатът бил мъртъв.

— Типично! — подигравателно се обади Ланфранк. — Самсън нямаше достатъчно ум, за да се посъветва с мен или с някой друг. Едмънд е мислел, че ще облекчи съвестта си с тази бележка.

— Как умря Самсън? — попита Александър.

— От страх, от уплаха, от отрова — отвърна сестра Идит. — Но глупакът е мъртъв, Бог да го прости.

— Но другият не е — добави сър Годфри. — Чудя се кой е бил този стригои.

— Мога ли да го задържа? — попита Александър и потупа дневника с пръсти.

Ланфранк кимна.

— Разбира се, вече няма да има нужда от него, нали?

Те взеха конете си от конюшните и се върнаха в манастира „Сейнт Ан“. Когато влизаха през портата, сестра Идит дръпна юздите и махна на двамата мъже да се приближат.

— Край на обиколките — прошепна тя. — Може да има други нападения, други убийства. Но колкото и да са ужасни, те са само бледи прояви на онова, което търсим. Мастър писарю, имаш всички необходими доказателства. Сега знаеш срещу какво сме изправени, използвай ума си. Открий кой е този друг, който е придружил абат Самсън в криптата и ще намерим Господаря на стригоите.

Александър се усмихна, слезе от коня и се върна в къщата за гости. Щом се изми и нахрани, той взе дневника заедно с всички останали бележки, които си беше водил от пристигането си в Оксфорд и седна в едно от преградените кътчета на скриптория 22 22 Помещение в средновековен манастир, в което работели писарите — (Б. пр.) .

Отначало се чувстваше неспокоен и му беше трудно да се съсредоточи. Беше ужасен от видяното в манастира, но си мислеше и за красивото лице на Емили, за болката, която беше видял в очите на рицаря. Въздъхна, извади парче пергамент, написа нещо на него и помоли една от послушниците да го занесе на лейди Емили. После се върна към работата си, но му беше трудно да проумее това, което бяха научили. Спомни си за Робърт Котърил и като остави перото и ръкописите си, отиде до лечебницата, където намери момчето да играе на топчета в средата на стаята. Александър клекна и се загледа в играта, а когато Робърт го покани, се присъедини към нея.

— Много си добър в тази игра — каза момчето. — Добър си във всичко. Можеш да четеш и пишеш, можеш да се биеш с меч. Ти си по-добър и от рицаря, който никога не говори.

Александър се усмихна.

— Някога много добре играех на кегли — каза той. — Играл ли си някога, Робърт?

Момчето засмука палеца си и поклати глава.

— Имаш десет издялани кегли от дърво — обясни писарят и взе топчетата. — Нареждаш ги ей така и после се опитваш да ги свалиш с топка. Ако си умен и те бива, може да го направиш с един удар.

— Тази игра ми харесва — каза момчето.

— Ще ти я купя — обеща му Александър. — Но, слушай, Робърт, нужна ми е твоята помощ, въпреки че това може би ще бъде неприятно за теб. Какво видя или чу в нощта, когато родителите и сестра ти умряха?

Видя как страхът и болката замъглиха очите на момчето. Искаше му се да прегърне Робърт и да му каже да забрави за въпроса, но момчето сигурно знаеше нещо.

— Моля те, Робърт, опитай — помоли го той. — Ако го направиш, ще мога да накажа един много лош човек.

Момчето се отпусна на пети и затвори очи.

— Аз си играех — прошепна то. — Играех си в моята тайна стая. Мама беше сърдита на татко, затова реших да се скрия там. Обичам да гледам как блещука свещта. Чух да се чука на вратата. Мама се засмя, когато някой влезе.

— Чу ли нещо?

— Да… Чух някакъв мъж да казва „колиба“.

— Колиба?

— Да.

— Какво стана после?

— Мама отиде в кухнята, чу се дрънчене на съдове, после тя се върна. Реших, че е някой съсед и май съм задрямал. Когато се събудих… — Долната устна на момчето затрепери. — Когато се събудих, разбрах, че се е случило нещо ужасно. Ослушах се. Чух някой да се движи отвън, после те си тръгнаха.

Момчето се приближи до Александър и той го прегърна.

— Шшшт! — каза той и нежно го погали. — Сигурен ли си, че няма нищо друго?

— Не — прошепна момчето.

Известно време Макбейн го успокоява, пъхна парче марципан в ръката му и се върна в скриптория. Разгърна един пергамент, затисна четирите му края с метални тежести и започна да изрежда всичко, което знаеше. Странните убийства — мъже и жени, умрели без следа от нахлуване в дома им, но чиито трупове бяха обезкръвени. Отварянето на криптата от абат Самсън и нападението над приор Едмънд. Смъртта на хоспиталиера в гората. Изчезването на реликвата. Фразата „Le chevalier d’outre mer“ над леглото на мъртвия хоспиталиер в замъка. Смъртта на Летисия, прислужницата от кръчмата. Металните дискове, намерени у нея и хоспиталиера. Старата легенда за злото, което ще се върне на „камъка, близо до новата кула“. Разказът на малкия Робърт Котърил и какво общо имаше думата „колиба“. Най-накрая, кой е бил непознатият, който е придружавал абат Самсън, „другият“? Приор Едмънд беше използвал латинската дума „alius“ в дневника. Александър се унесе, различни мисли се въртяха в ума му, после рязко се пробуди. Приор Едмънд беше получил класическо образование. Защо беше използвал думата „alius“? Не трябваше ли да употреби „alter“, което означаваше „другият от двамата“? Защо „alius“ му се струваше толкова важно? Къде го беше чел? Александър изтръпна, когато се сети. „Christus alius“ — Още един Христос.