Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

— Господи! — възкликна той. — Разбира се! Господи!

Той се затича обратно към лечебницата. Робърт още играеше на топчета с една от послушниците, смееше се и пляскаше с ръце на неумението й…

— Робърт! Сигурен ли си, че посетителят у вас каза „колиба“? Или каза „молитва“?

Робърт пъхна палец в устата си и кимна. Александър го хвана за ръцете.

— Робърт, молитва ли каза той? Трябва да ми отговориш. Палецът излезе от устата на момчето.

— Да, така каза. Молитва. — Момчето заекна, докато произнасяше думата.

Александър погледна към изненаданата послушница.

— Върви! — нареди той. — Иди при сър Годфри, сестра Идит и майка Констанс. Трябва да ги видя. Кажи на игуменката, че веднага трябва да изпрати съобщение на шерифа и проктор Ормистън. Ще ги чакам в къщата за гости. Тръгвай! — настоя той. После се обърна към момчето. — Робърт! Ти стой тук! — Посочи към лечителката, която работеше в спалнята. — Не се отделяй от нея.

Александър се върна в скриптория, където започна да пише забързано. Сър Годфри нахлу с трясък, за да пита какво става, но Макбейн го отпрати с жест. Той остана там още поне час и когато се появи в къщата за гости, всички го очакваха в малката трапезария. Бийчъм и Ормистън изглеждаха ядосани. Майка Констанс седеше величествено и потропваше по масата с дългите си тънки пръсти. Сър Годфри се разхождаше напред-назад като ловна хрътка. Единствено сестра Идит изглеждаше спокойна.

— Знам кой е Господарят-стригой — обяви Александър, когато всички насядаха и майка Констанс поднесе на гостите бяло вино. — Все още нямам доказателства, но логиката и разумът ми казват, че това е истина.

— И кой е той?

— Отец Андрю, свещеникът на „Сейнт Питър“, дето се намира до замъка.

— Глупости! — изръмжа Бийчъм и понечи да стане. — Как смееш да клеветиш добрия свещеник!

Сър Годфри извади камата си и удари с дръжката и по масата.

— Всички ще изслушаме писаря.

Александър стана, защото му беше невъзможно да прикрие вълнението си.

— Първо — обяви той, — имаме убийци, които имат достъп до всяка къща посред нощ, убиват жертвите си и изчезват безнаказано, без да предизвикат паника или безредици. Кой би могъл по-лесно да го направи от един свещеник? Той може да се движи по улиците на Оксфорд, без стражата да го притеснява. Може дори да се престори, че носи последно причастие. Чука на вратите и вика: „Молитва и благословия за всички ви“.

— Отец Андрю е младолик и доста силен мъж — прекъсна го проктор Ормистън, — но как би могъл да убие толкова много хора?

— Лесно! — Александър повдигна чашата си с вино. — Какво ще стане, ако носи вино за подарък? Робърт Котърил чул думата „молитва“, но понеже бил далече, му се сторило, че чува „колиба“. Чул също майка си да влиза в кухнята за някакви чаши. Виното е разлято и изпито, но в него има приспивателно — счукано маково семе или валериан. — След няколко минути обитателите на дома са упоени. — Писарят остави чашата си. — А ако в къщата има млади хора, отец Андрю може да им позволи да отпият от неговата чаша. Но той, разбира се, никога не пие.

— Значи е убил всички сам?

— Не. Отворил е вратата, за да пусне другите.

— Ами стражата ми? — възрази Бийчъм. — Градската стража не е видяла никого.

— Сър Годфри — попита Александър, — кого срещнахме, когато обикаляхме през нощта улиците на Оксфорд?

— Никого.

— Помисли пак.

— Няколко просяци. — Челюстта на рицаря увисна. — Разбира се! Кой би помислил, че някой просяк — сакат, покрит в мръсотия и облечен в парцали, — е убиецът?

— Така е — продължи Александър. — Просяците са винаги край нас. Отминаваме ги, отнасяме се към тях с презрение. Ами ако четири или пет от тях са всъщност съучастници на отец Андрю? Някои от онези младежи, които му помагат в черквата да раздава хляб и месо на бедните. Ще се върна на този факт след малко. Тези млади хора, маскирани като просяци и под закрилата на мрака, застават пред къщата. — Щом семейството е упоено, отец Андрю пуска съучастниците си вътре. Прерязват гърлата на жертвите, извършват отвратителните си ритуали и отново изчезват в нощта. — Александър направи пауза. — Никога не са ги обезпокоявали, освен когато попаднали на онзи пиян студент, когото по-късно арестувахте, сър Осуалд. Знаели са, че ще дойдем тук и са омазани младежа с кръв, за да ни заблудят, а после са избягали.

— Какви други доказателства имаш? — попита тихо сестра Идит.

— И хоспиталиерът, и прислужницата от „Митрата“ са имали в себе си малки метални дискове. Навярно отец Андрю и помощниците му ги раздават на бедните, за да получат срещу тях купа каша и филия хляб. Помните ли когато го срещнахме пред черквата?