Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

Шерифът отиде при хората си.

— Не бива да казвате на никого! — нареди им той.

— Не се безпокой, сър — отвърна един от тях, като се качваше на коня. Той съблече униформата си през главата и я хвърли на земята. Спътниците му последваха този пример.

— Проклет да си, задето ни докара тук, сър Осуалд! Плюя на заповедите ти!

Войникът погледна към пожара, обхванал дома на свещеника и обърна посивялото си лице към рицаря.

— Ние сме прости селяни, сър, а не закоравели наемници. Домовете ни са в села на мили оттук. Ще се върнем там. Този град е прокълнат. Нека сър Осуалд и подобните му се оправят с тази работа!

Той се обърна и заедно с тримата си другари препусна в мрака.

Сър Осуалд щеше да извика след тях, но рицарят го спря.

— Нека си вървят — прошепна той. — Няма нужда да ги заклеваме да пазят тайна. Няма повече да ги видим в Оксфорд.

— Ами Ормистън? — попита шерифът.

— Предполагам, че ще се върне в покоите си и ще се напие до безпаметство. Бог ми е свидетел, не го обвинявам. Подобни гледки са тежки за обикновените хора.

— На мен също ми дойде в повече — каза уморено шериф Бийчъм. — Не се тревожи, сър Годфри. Ще довърша тази работа, но когато това стане и си тръгнеш, аз също ще се прибера в имението си, ще се оженя за някоя хубавичка мома, ще се установя и ще обработвам земята ся. Никога вече няма да заема кралска служба. — Той се обърна, намръщи се и плю в тъмнината. — Станах шериф, за да поддържам мира в кралството, да преследвам, арестувам и наказвам престъпниците, а не да кръстосвам меч със силите на мрака. Свършихме ли тук?

— Само още едно нещо — отвърна рицарят. — Макбейн, остани със сестра Идит. Сър Осуалд, ела с мен.

Те заобиколиха към главния вход на черквата, отместиха решетките, разбиха катинарите и влязоха в миришещата на плесен тъмна вътрешност. Сър Осуалд подаде на рицаря пращящ насмолен факел и предпазливо влязоха в изоставения кораб. Двамата мъже се бореха със страха си, предизвикан от собствените им сенки, които подскачаха и танцуваха на светлината на факлите.

— Гробницата е натам — посочи шерифът.

Влязоха в напречния неф. Сър Годфри вдигна факела и те внимателно се доближиха до огромния мраморен саркофаг с фигура на рицар в цял ръст. Тя беше облечена с ризница и краката и бяха кръстосани в глезените и почиваха върху малко куче, а двете й ръце стискаха дръжката на меч. Сър Годфри започна да я оглежда, без да обръща внимание на странните звуци и скърцане, които се носеха от черквата. Най-накрая намери малък отвор под врата на статуята. Пъхна ръката си в него и извади малко ковчеже, широко около пет сантиметра. Страните и гърбът му бяха от злато, а стъклената му фасада беше инкрустирала с малки скъпоценни камъни. В средата, върху бял брокат, лежеше парченце дърво.

— Реликвата! — ахна сър Осуалд. — Хоспиталиерът трябва да я е скрил тук. Хайде, човече! — помоли се той, взирайки се през рамо в мрака, изпълващ черквата. — Взехме реликвата, дяволският свещеник го няма. Не можем да направим нищо повече тази вечер.

Сър Годфри се съгласи и те се присъединиха към Макбейн, който тихичко разговаряше със сестра Идит под едно разклонено тисово дърво. Рицарят й — даде реликвата и заклинателката я грабна с благоволение и я притисна към бузата си.

— Сега имаме нещо — прошепна тя. После вдигна глава, сякаш гледаше обсипаното със звезди небе и хвана Макбейн и сър Годфри с двете си ръце. — Те са съживили своя Господар и трябва да ги открием. Да ги убием, да изпратим телата и душите им в ада.

Изтощен, сър Осуалд се съгласи, но каза, че това ще трябва да почака до сутринта.

— Тази вечер — нареди сър Годфри, — когато се върнеш в замъка, не казвай на никого какво се е случило тук. Изпратя най-бързия си куриер до канцлера в Лондон и поискай всички пристанища по южното крайбрежие да бъдат затворени.

Шерифът кимна.

— Използвай само свои наемници — продължи сър Годфри. — Накарай да обградят това място. Утре сутрин, щом съмне, претърсете гробището.

Рицарят, писарят и сестра Идит препуснаха обратно в мрака към манастира „Сейнт Ан“. Портиерът ги пусна да влязат и отведе конете им. Заклинателката придружи спътниците си до къщата за гости, където приседнаха на хляб и вино. Сър Годфри едва държеше очите си отворени. Макбейн откри, че трепери и жадно се нахвърли на виното. Само сестра Идит изглеждаше спокойна. Тя леко разтърси сър Годфри.

— Трябва да направим планове за утре — каза заклинателката настоятелно.