Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

— Скоро — прошепна тя. — Скоро ще бъда с вас. Стига болка. Стига ужас. Стига тъмнина.

Сестра Идит тръгна по чакълената пътека. Надяваше се, че Макбейн и сър Годфри ще останат с нея. „Добри и верни мъже са. Христос да укрепи мишците им и да просветли умовете им.“ Изведнъж се спря. Спомни си студената като лед ръка на Макбейн в стаята в странноприемницата. Беше ли това предупреждение за нещо, което предстоеше? Тя забърза към черквата. Една послушница я заведе до килията й. Сестра Идит затвори вратата зад себе си, легна на твърдото си легло и зашепна молитвите си, като молеше за Божията милост не за себе си, а за своите другари. Помисли си за утрешното пътуване и вдигна глава.

— Господи, имай милост! — прошепна тя. Представяше си как Господарят-стригой и отрядът му препускат по пустите пътища, а наметките им се веят като криле на гарвани, които бързат към гнездата си. — Трябва да бъдат много силни. Господи, смили се, дай им сила! Господи, благослови всички пътници в тази ужасна нощ!

— Да му се не види! — възкликна Ханджията Хари и протегна ръце към свещите. — Страшна история, сър.

Рицарят отпи от чашата си и погледна към Монаха, който беше закрил лицето с качулката си.

— Възможно ли е това? — запита Манастирският капелан със звучния си, сладък глас. — Случват ли се такива неща?

— Аз съм ги виждала — обади се Батската невяста.

— Какво си виждала? — попита остро Готвачът.

— Виждала съм неразложените тела на светци. И щом добрият Бог се грижи за своите, защо и Сатаната да не го прави.

— Къде са били труповете? — попита Икономът рязко.

— Какви трупове? — попита Хари Ханджията.

— Телата на студентите, убити от стригоите. Рицарят попи устните си със салфетка.

— Историята ми още не е свършила — обяви тихо той. — Чуйте истината…

— Истината ли? — подигравателно запита Продавачът на индулгенции. — Страшни приказки за плашене на деца.

Рицарят сви рамене красноречиво.

— Сър, помолихте ме да разкажа история и това правя.

— Истина е!

Морякът скочи на крака и събори стола си.

— Света Анна и всички божии ангели са ми свидетели. Споменахте Уитби, сър.

Рицарят кимна. Морякът грабна каната вино и напълни чашата си.

— Сър — каза той, — вдигам тост за…

— Седни! — нареди му Рицарят. — Както казах, историята още не е завършила.

Каруците на Лунните хора се движеха през блатистата земя под намръщените, оловносиви небеса. Дъждът беше спрял, но прещипът и къпините от двете страни на пътя бяха още натежали от вода, а калдъръменият път се беше превърнал в мочурище. Боядисаните платнища на каруците бяха започнали да пускат и боята се стичаше по страните им. Дори конете изглеждаха унили и вдигаха копитата си без желание, свели глави под студения, пронизващ вятър. Каруцарите, свити в оръфаните си наметки, ругаеха стихиите и засилващия се дъжд, който ги принуждаваше да се крият из пещерите през по-голямата част от деня. Нямаше да стигнат следващото село преди мръкване и трябваше да нощуват върху покритата с изтравниче земя.

Имелда, танцьорката, пътуваше след една от каруците. Черната й коса беше покрита с излинял шал, а пищното й греховно тяло — увито в старо одеяло, с изрязана дупка в средата — единствената й защита срещу ледения дъжд. От време на време евтините гривни на китките й подрънкваха, когато тя изтриваше дъжда от лицето си и продължаваше напред, като внимаваше да стои достатъчно далече от каруцата, за да не я плиска калта, разпръсквана от обкованите с желязо колела. Чуваше майка си, която лежеше в каруцата, да стене и пъшка. Имелда притвори очи. Майка й отново изстена.

— Млъкни! — прошепна момичето на себе си. — Нищо ти няма.

Така беше, но станеше ли някое пътуване трудно, майка й веднага се разболяваше.

— Толкова съм уморена! — хленчеше тя. — Твърде болна съм, за да вървя. — И се покатерваше в крещящо боядисаната каруца да си почине, сякаш беше кралица или някоя важна дама.

Бекас, летящ срещу вятъра, рязко се спусна и изкрещя зловещо към надвисналото небе. Имелда вдигна поглед, видя размаха на крилата му и си пожела да може да лети. Щеше да избяга оттук! Далеч от студа, бедността, дребните монети, които й подхвърляха по кръчмите, разгорещените погледи на мъжете, алчното им опипване и ревнивите очи на жените. Баща й мечтаеше за същото и тя знаеше, че и тази вечер, когато седнат край огъня, ще го повтори.