Пол Дохърти: Сенки в Оксфорд

Мъжът й се сопна.

— Бил съм на места и съм виждал неща, които ти никога няма да видиш, Имелда. — И тромаво се отдалечи.

Танцьорката се изплези зад гърба му и нагласи майка си по-удобно. После слезе от каруцата и ужасното пътуване продължи. Баба й още напяваше древните си молитви. От време на време я чуваше да спира и да пита коларя:

— Отидоха ли си онези ездачи? Тръгнаха ли си ездачите?

— Естествено, че си тръгнаха — изръмжа мъжът. — Какво очакваше, да ти станат клиенти довечера ли? — Той избухна в смях, но баба й продължи да припява молитвите си.

Сега каруците бяха отново на пътя и Имелда се зачуди какво е правил Осбърт в Оксфорд. Тя би искала да отиде там и да го разгледа. Може би дори да разгледа някоя книга, както беше направила в манастира преди две лета. Идеше й да заплаче от красотата на рисунките и изящните букви. Поиска да я погали, но учителят на послушниците внимателно я затвори. Имелда прехапа устни — баща й никога нямаше да отиде в Оксфорд. Беше забелязала, че по време на скитанията им из кралството, той избягваше долината на Темза и района край Оксфорд. Другите казваха, че там се печелело добре. Ракерел само поклащаше глава и мърмореше за голямото зло и древните легенди. Имелда се усмихна на себе си — баща й беше пълен с такива истории. Тя вдигна очи. Започваше да се смрачава. Един бухал се носеше над прещипа с разперени нокти, само за да бъде нападнат от група пресипнали гарвани.

Най-накрая баща й даде заповед да отбият от пътя. Нямаше да стигнат до селото тази нощ, вместо това щяха да лагеруват край малък шубрак, където дърветата щяха да им предложат някакъв заслон срещу дъжда и силния вятър. Каруците се подредиха в кръг, бяха събрани и изсушени подпалки и скоро огромен огън запламтя в средата. Имелда седеше между баща си и майка си, която още се оплакваше от неудобствата на пътуването. С протегнати ръце дремещото момиче се наслаждаваше на топлината. То затвори очи и поспа малко. Когато се събуди, баща й и братята й бяха сложили над огъня голям шиш, на който щяха да опекат фазана и яребицата, които бяха ударили през деня с прашки. Закланите птици бяха скрити под колата, в случай че ги спре някой любопитен пристав или богаташки прислужник.

— Намери още съчки, Имелда! — нареди баща й.

— Аз ще ти помогна! — извика Осбърт.

Имелда тръсна глава и дългата й черна коса се развя.

— Няма нужда — издаде тя долната си устна. — Няма нужда, Осбърт.

Мъжът само се разсмя. Баща й още крещеше, затова Имелда нямаше друг избор, освен да навлезе в тъмния кръг от дървета и да търси из мокрите папрати и люцерна сухите клонки и подпалки, които лежаха там. Осбърт също събираше и бърбореше нещо. Изведнъж той ахна, но Имелда не погледна към него.

— Не ми прави номера, Осбърт. — Тя навлезе по-навътре между дърветата и се изправи. — Толкова е тихо — прошепна момичето и погледна към лагера, където се виждаше приветливия блясък на огъня и се чуваха гласовете на роднините й. Тук беше тъмно и студено. — Осбърт?

Тя се огледа наоколо, но мъжът беше изчезнал. Чу клоните над себе си да шумолят, вдигна поглед и гърлото й се сви от ужас, когато бледото лице изпод черната качулка зловещо й се усмихна.

На другата утрин Макбейн беше събуден от вече будния и пълен с енергия сър Годфри.

— Хайде, писарю! — извика рицарят. — Слънцето изгря, аз вече събрах багажа в дисагите си. Предлагам и ти да направиш същото. Сестра Идит настоява да се присъедини към нас. Ще тръгнем за Лондон след час.

— Защо Лондон? — попита сънливо Александър, докато спускаше крака от леглото и тихичко ругаеше шумното въодушевление на рицаря.

— Вече изпратих куриерите на майка Констанс до адмирала на източното крайбрежие в Куинсхайт. Помолих за най-бързия боен кораб по Темза, който да ни закара до Уитби. Можем да блокираме пристанището, ако се налага, и да преследваме убийците.

Александър се облече и обръсна с тракащи зъби от студа в стаята си. Облече грижливо риза, жилетка, вълнен жакет, панталон и обу специалните си, подплатени с кожа пътни ботуши. Прибра принадлежностите си в дисагите, включително дневника, взет от тринитарианския манастир и слезе долу, за да закуси. Сестра Идит вече беше дошла и отиде със сър Годфри да подготвят конете си. Александър се нахрани с охота и огледа малката варосана къща за гости. Знаеше, че работата му тук е приключена. Имаше чувството, че никога няма да се върне и това го караше да се чувства неловко, защото си спомняше златните къдрици на Емили, сините й блестящи очи и топлата гладка кожа на ръцете й. Облегна се на масата и се замисли за последните смутни дни — пристигането му в Оксфорд в дъжда, ужасните сцени, на които беше присъствал, привидната святост на отец Андрю, постоянното мълчание на майка Констанс и пълното рухване на проктор Ормистън. Въздъхна, допи халбата топъл ейл, прекръсти се и отиде при другите.