Пол Дохърти: Сенки в Оксфорд

— По-добре да се махнеш оттук.

Той заведе тримата спътници в малка каюта под бака, мръсно помещение, в което имаше обикновена койка, маса и няколко стола. Вътре миришеше на катран и сол.

Александър, който не беше свикнал с полюшването на кораба, удари главата си, когато се изправи. Болката беше силна и макар капитанът да се изсмя на премеждието му, предложи на Макбейн и спътниците му по чаша учудващо добро вино, за да облекчи болката и да „подсили стомасите им“ за предстоящото пътуване.

— Сестра Идит може да остане тук — обясни Грандисън. — Но, господа, боя се, че вие ще трябва да споделите долната палуба с останалия екипаж.

И като си подсвиркваше весело под носа, капитанът ги остави да се оправят както могат.

След един час „Звездата на моретата“ беше излязъл от реката и пое на север-североизток през студеното, бурно море. Болката в главата на Александър утихна, само за да бъде заменена от засилващо се чувство за гадене.

Сър Годфри седеше и се забавляваше с нещастието на писаря, докато лицето на Макбейн не придоби зеленикав оттенък.

— Ела, Александър — каза той ободрително. — Сестро Идит, остани тук. Ако нашият писар ще повръща, по-добре да го направи на друго място.

Като ругаеше под носа си, Александър последва сър Годфри на палубата. Платната се вееха и плющяха под силния южен вятър. Грандисън дойде при тях и се облегна на фала.

— Зле ли си, писарю? Александър кимна.

— Тогава ще ти дам един съвет. Опитай се да не мислиш за движението на кораба, а се занимавай с нещо друго.

Александър направи гримаса, после бързо изтича до борда, за да повърне закуската си в бурното сиво море. След това се почувства по-добре и се облегна на перилата, като поемаше дълбоко въздух, гледаше към смаляващата се суша, слушаше плющенето на платната и скърцането на мачтите.

Грандисън долови удоволствието на лицето на писаря.

— Да, това е хубав кораб! — извика той. — Върви право и бързо като стрела.

Капитанът бръкна в жакета си и извади сгънат на руло кафяв пергамент. Разви го, разкрачил крака, за да запази равновесие при люлеенето на кораба. После посочи с мръсния си пръст грубо нарисуваната карта.

— Ще стигнем в Уитби утре вечер — каза той. — А после какво ще правим?

— Търсим четирима или петима бегълци — обясни му сър Годфри. — Ще вземат кораб от Уитби.

— И после?

— Ако още не са тръгнали, ще блокираме пристанището.

— А ако са?

— Ще ги преследваме с пълна скорост.

— И?

— Ще ги унищожим напълно.

Сър Годфри посочи огромните катапулти на палубата, скрити под платнищата.

— Когато заповядам, мастър Грандисън, трябва да ги заредите и да стреляте. Няма да взимаме пленници.

Грандисън посочи група мъже, облечени в кафяви кожени жакети, които се бяха разхождаха по левия борд, близо до бака.

— Те също ще свършат работа — каза той. — Това са стрелци от Чешър, майстори на лъка.

Сър Годфри се усмихна и каза, че това е достатъчно; после остави Александър да се окопити и слезе долу, за да поговори със сестра Идит.

„Звездата на моретата“ се оказа добър кораб, а Грандисън — опитен мореплавател. На следващия ден по здрач, те видяха скалите на Уитби и голямото абатство на хълма. По молба на сър Годфри трима офицери и двама стрелци се качиха на една лодка и влязоха в пристанището. Когато се върнаха два часа по-късно, те докладваха на капитана си, който заведе сър Годфри и Макбейн долу, в каютата на сестра Идит.

— Боя се, че новините са лоши — започна Грандисън, като се облегна на вратата и се загледа в обикновената кожена лампа, която висеше на куката. — Видели са вашите бегълци. Всъщност, един от тях е добре известен в тази област — Андрю Мелбрай, свещеник. Бил е с още пет човека, един от които непознат с черна качулка, който изобщо не си показал лицето. Завъртели са се в кръчмите по кея на Уитби и наели рибарска лодка с екипаж от четирима, която да ги преведе през Северно море. Тръгнали са рано следобед.

— Ще ги преследваш ли? — попита сестра Идит.

— Ще ги преследвам — отвърна Грандисън, — но времето се разваля.

— Буря ли ще има?

— Не, не буря, мъгла. Вече се сгъстява. Трябва да плаваме внимателно. В тези води има скрити плитчини, а ние преследваме лодка с местни рибари, които познават коварството на околните води. — Грандисън направи пауза. — Това не са обикновени престъпници, нали? Искам да кажа, след като са ти дали кралски военен кораб?

— Не, не са — потвърди сър Годфри. — И, мастър Грандисън, може да видиш неща, които ще смразят кръвта ти. Но направи всичко възможно, не само заради верността ти към краля, но и заради спасението на безсмъртната си душа.