Пол Дохърти: Сенки в Оксфорд

Сестра Идит започна да се моли. „Смили се, Исусе!“ Беше на половината на молитвата, когато свещеникът и спътниците му нападнаха сър Годфри и Макбейн. Александър влагаше цялото си умение в боя. Виждаше люлеещата се палуба под краката си, белите призрачни лица, развяващите се черни наметала и чуваше дрънченето и стърженето на стоманата. Нападателите му отстъпиха. Сър Годфри направиха крачка назад със сестра Идит зад тях. Перилата на стълбата, която водеше към малката каюта, им осигуряваха някаква зашита. Свещеникът и един от другарите му отново атакуваха със свистящи във въздуха мечове. Макбейн и сър Годфри парираха ударите им. Отец Андрю се отдръпна. Друг зае мястото му и боят продължи. Сър Годфри внезапно настъпи, бутна настрани нападателя си и с бързо, изненадващо движение заби камата си в корема на мъжа. Гърчещото се тяло препречи пътя на друга облечена в черно фигура, която пристъпи да заеме мястото му. Тогава сър Годфри се извърна и с две ръце заби меча си в противника на Макбейн. Кръвта му рукна и се смеси с морската вода, която се стичаше около краката им надолу по стълбите към сестра Идит.

— Бог да ни е на помощ! — извика заклинателката. — Те трябва да бъдат изгорени.

Но останалите спътници на свещеника приближаваха към тях като огромни черни паяци. Александър чу стрела да профучава над палубата и да пада в морето от другата страна — стрелецът се беше включил в боя. Но сега двамата стригои се приближиха, а те бяха по-опитни и предпазливи от вече мъртвите. Макбейн започна да се уморява и осъзна, че нападателите ги изтласкват все по-близо до стълбата зад тях. Сър Годфри атакува и отблъсна нападателя си, който в този момент беше улучен от стрела във врата. Другарят му отстъпи назад, без да се разколебае ни най-малко. Той дори се усмихна на свещеника, своя забулен в черно предводител.

— Готови са да умрат — прошепна сър Годфри, като изтриваше потта от лицето си с опакото на ръката. — Останали са да умрат, за да ни убият и да дадат възможност на Господаря си да замине.

Александър отвори уста да му отговори и в този момент хвърленият от свещеника нож го улучи в корема. Той се обърна с изненадано лице, болката беше толкова силна, че хвърли меча си и падна назад върху заклинателката. Двамата се изтърколиха надолу по стълбите.

— Макбейн!

Писарят само изстена, чувствайки разкъсваща огнена болка в корема и внезапно отмаляване на краката и ръцете. Той се извърна и хвана тънката китка на заклинателката.

— Маслото? У теб ли е маслото?

Александър бързо отпадаше. Заклинателката сега ровеше в тъмнината около него.

— Намерих го! — прошепна тя. Александър направи последно усилие.

— Намерих го! — повтори тя. — Но стълбите? Къде са те? Александър й помогна да го прескочи, докато една от протегнатите й ръце напипа най-долното стъпало.

— Качи се! — прошепна той. — В името на Бога, качвай се! Сестра Идит го послуша, като се опитваше да не обръща внимание болките в гърдите и краката си, причинени от внезапното й падане. Тя се придвижваше бавно нагоре, докато сър Годфри се бореше за живота си срещу двамата убийци, осъзнал объркването зад себе си. Опита се да се моли, но не успя. Заклинателката сне от гърдите си реликвата, която носеше, и я хвърли по посока на палубата над себе си. Малкото златно ковчеже удари свещеника в лицето. Той изкрещя, сякаш го беше изгорило и залитна назад, като изпусна меча си. Сър Годфри се обърна и изненадващо заби меча си във врата на втория нападател.

Отец Андрю залитна. Арогантната му усмивка беше изчезнала. Сър Годфри скочи към него.

— Мръсен кучи син! — изръмжа рицарят, но в този момент се подхлъзна. Знаеше, че пада, но не можеше да спре. Изпусна меча си, лодката се залюля и оръжието се търкулна извън досега му. Сър Годфри погледна тревожно над перилата.

„Звездата на моретата“ беше по-близо, но не можеше да му помогне. Стрелецът продължаваше да стреля, но стрелите му безполезно свистяха във въздуха. Черната фигура се приближи към него. Той се опита да се претърколи, но движението на кораба го запрати на палубата. Свещеникът замахна, но в този момент сестра Идит сляпо се хвърли срещу него. Той я блъсна настрани и вдигна меча си, но сър Годфри беше вече на крака. Свещеникът се обърна и изръмжа. Te отново се сблъскаха, стоманата стържеше, ботушите им тропаха по палубата. Рицарят усещаше, че нещо не е наред. Свещеникът не беше уморен, дори изглеждаше по-силен и бодър от преди и сър Годфри си припомни предупреждението на заклинателката, че духовете на мъртвите стригои могат да влизат в други тела. Той започна да шепне „De Profundis“ 26 26 (лат.) „От глъбините“, псалм 129 — (Б. р.) :