Пол Дохърти: Сенки в Оксфорд

— Бог да ни пази, сър рицарю! — възкликна Грандисън. — Каква е тази ужасна история!

— Съчинена в ада и разказана от демони! — отвърна рицарят.

— Какво ще правим сега?

— Ще изгорим лодката!

Грандисън изстреля заповедите си. На палубата бяха запалени мангали с въглища. Катапултите бяха заредени с пламтящи насмолени кълба. Стрелците опънаха лъкове и зачакаха стрелите ми да се запалят от мангалите.

— Чакайте! — извика сър Годфри.

Той сграбчи въжетата и се покачи на парапета. Със свободната си ръка държеше меча с острието надолу, като кръст.

— Александър Макбейн! — извика той и гласът му заглуши вятъра. — Отдавам ти чест! Сестро Идит, жена със сърце на кръстоносец, отдавам ти чест! Кълна се в разпятието, че няма да оставя меча си, докато не убия Господаря-стригой.

Вятърът отнесе думите му. Рицарят се прекръсти и слезе долу. После кимна на капитана, който вдигна облечената си в ръкавица ръка.

— Готови!

Сър Годфри чу трясъка на катапултите и чу заповедите, дадени на командира на стрелците. Ръката на Грандисън се спусна.

— Огън!

Огнени дъги се извиха към рибарската лодка. Някои от кълбата падаха във водата със свистене, но други улучиха палубата.

— Пак!

Стрелците обсипаха лодката с дъжд от огнени сгрели. Катапултите дрънчаха, тънка огнена стена се издигна върху плавателния съд.

— Пак!

Още веднъж огънят се изсипа като Божие възмездие от небесата. Сър Годфри видя една горяща насмолена топка да влиза в малката каюта. Появиха се огнени езици. Чу се силен пукот, когато пламъкът стигна до маслото и рибарската лодка, заедно с всичко върху нея беше обгърната от пламъци. Грандисън щеше да спре огъня, но сър Годфри настоя стрелбата да продължи. Измина още час, докато рибарската лодка се превърна в обгорели дървени отломки, които морето полюля кротко, преди да ги отнесе.

Рицарят довърши историята си и се загледа в пламъците на огъня.

— И какво станало? — попита задъхано Батската невяста. Сега Рицарят се усмихна и сви рамене.

— Разказът ми свърши

— Ами Господарят-стригой?

— Още е жив.

— Приказка ли е това? — извика Правникът. — Измислица или истина, сър Рицарю?

— Истина е, нали? — Морякът се изправи и с блеснали очи посочи Рицаря. — Истина е, нали? — прошепна той. — Аз бях там. Аз бях на „Звездата на моретата“.

Рицарят мълчаливо отвърна на погледа му.

— Но ако това е истина — продължи безжалостно Правникът, — трябва да има обяснение. Ти, сър — той погледна към Бедния свещеник, — каза, че отец Андрю бил много уважаван. А ти, Школарю, каза, че останките му лежат в черквата „Сейнт Питър“. А пък Монахът, спомена, че в Тринитарианският орден не се знае нищо за подобни легенди.

— Аз знам какво е станало — обади се мълчаливият Иконом. — Сър Осуалд Бийчъм се е оттеглил. Проктор Ормистън е полудял. Сър Годфри си е свършил работата, а Църквата и Короната са потулили всичко. Монасите са били принудени да дадат обет за мълчание, а отец Андрю ще бъде помнен като многоуважаван свещеник. Прав съм, нали, сър Рицарю?

Рицарят сви рамене, стана и се протегна. Погледна към Ханджията.

— Историята ми свърши, сър.

— Хубава беше — обобщи Хари. — Да му се не види! Няма да спя спокойно тази нощ!

Рицарят се прозя, хвърли бърз поглед към Монаха и тръгна към вратата.

— Сър Рицарю!

Той се обърна към Игуменката, която си играеше с брошката, на която беше гравиран надпис: „Любовта побеждава всичко“.

— Мосю — помоли го тя. — извинете ме. Какво стана с красивата дама Емили?

— О, тя се омъжи за голямата си любов.

Рицарят се усмихна и излезе в нощния въздух. Мина през двора, седна на ръба на каменната стена и се загледа в обсипаното със звезди небе.

— Татко!

Рицарят се обърна и погледна сина си.

— Да, Александър?

— Ти ли беше рицарят?

— Разбира се! — Рицарят се усмихна в мрака. — Емили беше твоята майка. Върнах се в Оксфорд и я ухажвах с цялата си сила и страст. Тя ме обикна и роди теб, най-благородния син, за който би могъл да мечтае един баща. Но — рицарят погледна тъжно Оръженосеца — до деня на смъртта си в сърцето си тя пазеше едно малко кътче, един таен олтар в памет на Александър Макбейн.

— Това натъжава ли те?

— Не. Аз съм щастливец, Александър. През целия си живот служих на Христос и светата му майка. Обичах и бях обичан. От първата ми съпруга, от лейди Емили, Александър Макбейн и сестра Идит Моън. — Рицарят погледна през рамото на сина си и долови движение в тъмнината. — И от теб, Робърт Котърил, който ми служиш вярно, откакто те взех от Оксфорд.