Пол Дохърти - Сенки в Оксфорд

— Тази земя не е наша — щеше да започне той. — Ние сме от древен и благороден народ, прогонен от владенията си с идването на римляните.

После Ракерел, баща й, щеше да описва чужди страни, тъмни гори, тучни речни долини и плодородни ливади в страна, над която слънцето винаги се усмихва. Имелда се чудеше дали подобна страна съществува и ако съществува, дали баща й казва истината. Баба й, която сега седеше до коларя на предната каруца, увита в тъмносинята си наметка с нарисувани по нея странни символи, разказваше друга история. Как горите на онази страна приютявали демони и странни създания, наречени дракули, бродели из крепостите, построени от дяволите на върха на самотни скали. Какво значение имаше? Беше премръзнала, подгизнала до кости, а краката й, обути само в разкривени сандали, започваха да се превръщат в буци лед.

— Ще танцуваш ли тази вечер, Имелда?

Тя се обърна и погледна набития мъж, който внезапно изникна зад нея и както обикновено се приближи, докато раменете им се докоснаха. Имелда сбръчка нос, отвратена от киселия му дъх. Тя не харесваше Осбърт. Той не беше от нейните хора. Жонгльор, шарлатанин, той се беше присъединил към кервана им преди около два-три месеца. Баща и го беше довел, защото Осбърт беше силен, изкарваше пари и беше добра защита по пустите пътища. Въпреки това Имелда не го харесваше, нито покритото му с брадавици лице и носа, от който се подаваха косми, нито дебелите пръсти, винаги готови да я докоснат.

— Ще танцуваш ли довечера? — повтори Осбърт и се доближи още повече.

— Не — отвърна момичето през стиснати зъби. — Искам само да се стопля.

— Аз ще те стопля — пошепна мъжът.

— Виждал ли си някога моя номер? — попита Имелда.

— Кой номер?

— Как карам нож да се появи между ребрата на някой мъж.

Шарлатанинът отвори уста, за да отговори, когато и двамата чуха зад себе си вик.

— Ездачи по пътя! Настигат ни!

Имелда чу тропота на копита. Коларите започнаха да отбиват встрани. Баща й беше винаги раболепен, винаги готов да освободи пътя за надменните благородници и добре въоръжените им яки войници или за самодоволните търговци, за които беше важна всяка секунда. Когато предната колата отби встрани, Имелда се качи в нея.

— Какво става, момиче? — изхленчи майка й.

— Шшшт! — отвърна Имелда. — Просто някакви ездачи. Тя се вгледа в мъглата. Конниците вече бяха преминали в лек галоп.

— Колко са?

— Четири, не — пет! Имелда се взря.

— Облечени са в черно и лицата им не се виждат, но конете им са хубави. Може би са група бенедиктинци.

Ездачите наближиха. Имелда потръпна. Сега те всички бяха заедно. Тя не видя оръжия или блясък на стомана, но те преследваха някаква подмолна, злокобна цел. Не поглеждаха нито вляво, нито вдясно. Чу как баба й ахна и започна да припява нещо на онзи странен език, който Имелда едва разбираше.

— Тихо, бабо! — изсъска тя.

Но старицата продължи да напява старинното заклинание срещу Сатаната. Ездачите доближиха, предводителят им отметна качулката си и се усмихна. Имелда си отдъхна. Мъжът имаше ведро, усмихнато лице, меко и нежно, и докато поздравяваше, тя видя тонзурата му.

— Добро утро, отче.

— Поздрави и на теб, моето момиче. — Свещеникът доближи коня си до задната част на колата. — Колко път има до следващото село?

— Няколко мили — усмихна му се Имелда. — Ще стигнете преди нас, сър, макар че ако искате, можете да пренощувате при нас.

Свещеникът се усмихна и поклати глава.

— Очакват ни — каза той. — Нямаме време, но благодаря за предложението.

Осбърт се появи иззад каруцата и видя свещеника.

— Отец Андрю! — извика той.

Усмивката изчезна от лицето на свещеника. Очите му станаха студени и Имелда потрепери от страх, когато другите конници със скрити лица, препуснаха към тях сякаш поздравът на Осбърт представляваше някаква заплаха. Фокусникът, без нищо да подозира, хвана юздата на свещеника.

— Отче Андрю, не ме ли помниш, аз съм Осбърт. Преди няколко месеца посетих църквата ти в Оксфорд и ти беше много добър с мен.

Свещеникът освободи юздата си и отново покри лицето си.

— Мисля, че грешиш! — отсече той, рязко смуши коня си и поведе отряда си в галоп. Острите копита на конете пръскаха кал и камъчета във всички посоки.

Осбърт наблюдаваше как изчезват в мрака.

— Странно — размишляваше той. — Сигурен съм, че беше отец Андрю. Беше толкова мил. И той, и помощниците му.

— Не знаех, че си ходил чак в Оксфорд — подигра го Имелда. — Да не си студент, Осбърт?