Пол Дохърти - Тайната на замъка

— О — побърза да отговори Франклинът, сякаш се опитваше да прикрие грешката му. — Когато дойде зимата и езерото замръзне, а мъглите се спуснат над полята на Есекс, край огъня се разказват най-различни истории. Как нощем духовете на Догуърт и Ратсбейн могат да се видят да прекосяват брода. Понякога, точно преди изгрев, ако застанеш на голямата ливада, можеш да видиш сенките на биещи се мъже, да чуеш песента на стрелите, дрънченето на оръжията, бойните викове. — Той сви рамене и взе чашата си. — Но това са само истории — в Кроукхърст цари спокойствие.

— А кой си ти?

Франклинът се потупа по големия си корем.

— Е, не съм сър Ричард. Бутлак накуцваше. О, да, той още живее там. Не мога да бъда Гилдас, а Барликорн? Бог знае какво е станало с него. Аз съм им просто приятел, пътешественик, който знае какво се е случило.

— Кажи ми — обади се Правникът, — когато работех в съда, си спомням, че видях писма, подпечатани с кралския печат. Те връщаха Кроукхърст и всички прилежащи земи на семейство Грийнел. В тях се споменаваше за Гилдас и Барликорн и колко щедро ги възнаградил кралят.

Франклинът направи гримаса.

— Сър, не знам нищо за това. — Той се протегна и се прозя. — Но стана късно. Утре трябва да продължим нататък.

— Историите за Ратсбейн и Догуърт ме плашат — обяви Игуменката и се усмихна превзето на Правника. — Ако Черният Хъд и бандата му чакат край пътя, може да ни причинят неприятности.

— Съмнявам се, че ще го направят — отвърна Франклинът, като гледаше право към Църковния пристав. — Добре въоръжени сме. Сър Годфри е велик воин. Той може да направи със съучастниците на Черния Хъд същото, което лорд Роджър Грийнел направи с Догуърт и Ратсбейн. — Той се заигра с бродирания пискюл на колана си. — Черният Хъд трябва да внимава — добави тихо. — Някой ден ще нападне група поклонници и изведнъж ще разбере, че е било клопка. — Той широко се усмихна. — Някоя група като нашата.

Мелничарят стана и наду гайдата си, високият рязък звук накара всички да подскочат.

— Може да съм пиян — изрева той, — но не ми пука за Черния Хъд. Имам меч, остър и широк, ще им смеля черепите, както меля брашното си.

После седна под одобрителното мърморене на спътниците си.

Франклинът стана, сложи чашата си на масата и отиде да поговори с Лекаря, който седеше в ъгъла — несвързан разговор за кръчмите и пазарите в Кентърбъри. През цялото време той държеше под око Църковния пристав, който се прокрадна към вратата. Няколко минути по-късно Продавачът на индулгенции го последва. Франклинът приключи разговора и излезе на покрития с калдъръм двор. Спря и погледна към звездите, наслади се на хладния нощен бриз, после тръгна към конюшнята. Извади от джоба си ябълка и отиде при стария си кон, който похапваше от купа сено. Конят изцвили от удоволствие и обърна глава. Франклинът му подаде ябълката и жребецът я загриза нежно, като тропаше с копита от удоволствие.

— Все още си прекрасен кон, Баяр — прошепна Франклинът. — И ти като господаря си имаш голямо сърце и благородна душа. Винаги ще те ценя като щедър подарък. — Той долепи глава до хълбока на коня. — Много неща преживяхме заедно, ти и аз — прошепна той. — Разказах им историята. Как ти докара Ричард от Франция. Без теб, може би, никога нямаше да оцелее.

Франклинът даде остатъка от ябълката на коня и се върна на двора. Чу шум отляво и видя Продавача на индулгенции да стои в сенките.

— Е, стари приятелю — прошепна Франклинът. — Какво видя?

Продавачът на индулгенции се засмя и се приближи.

— Нашият хубавец Приставът офейка към пътя. Чух го да подсвирква в тъмното. Някой го посрещна там. Когато се върна, още повече приличаше на подплашен заек.

— Предполагам, че е предал предупреждението — отвърна Франклинът. — Отишъл е да каже на приятеля си от бандата на Черния Хъд да ни оставят на мира.

— Мислиш ли, че той знае? — попита Продавачът на индулгенции, като се приближи още повече. — Мислиш ли, че подозира кои сме ти и аз всъщност, Кътбърт?

— Не ми пука! — отвърна Франклин Барликорн, разкопча маншета на жакета си и попипа кожената си гривна. — Аз съм негов враг, той е мой; не го е забравил, както не съм го забравил и аз. Още плащам на хора, които да наблюдават Кроукхърст. През някоя тъмна нощ нашият Пристав и новите му приятели могат да се запътят на север, за да разчистят старите сметки.

— Трябва ли да чакаме дотогава? — попита Продавачът на индулгенции. — Или да ударим първи.

— Може би след като стигнем Кентърбъри — отвърна Франклинът и протегна ръка. — Радвам се да те видя отново, Гилдас. Никак не си се променил.