Пол Дохърти - Тайната на замъка

— Нищо няма да призная — повтори Ферърс. — Но се радвам, че ще се бием, лорд Роджър. Винаги съм те мразил. Теб, маниерите ти, непринудеността и светската ти изисканост. — Ферърс се изсмя. — Наблюдавах как с барон Саймън вървите ръка за ръка, после чух, че самият крал те кани да седнеш на масата до него и реже месото ти. Където и да отидеше, хората те обикваха.

— Нищо не ти отказвах — прекъсна го лорд Роджър.

— Не разбираш ли? — продължи Ферърс. — Щедростта е опасна добродетел, милорд. Никой не иска да бъде куче, което чака трохите от масата.

— Ти не беше куче — отвърна лорд Роджър. — Защо уби барон Саймън?

— Този тъп благородник — присмя се Ферърс. — С дундестата си, дебела жена; как само разчиташе на твоите съвети. — Той се намръщи и плю в кишата.

Лорд Роджър отстъпи.

— Значи, както каза, до смърт. Барликорн?

Стрелецът дотича веднага.

— Ако някой от нас се опита да избяга от полето, убий го. — Лорд Роджър се обърна. — Сър Хенри Грантъм, сър Уолтър Манинг, вие ще ни бъдете съдии. — Той направи гримаса. — Макар че в тази битка ще има малко правила.

Ферърс вече се качваше на седлото, проверяваше юздите, наместваше удобно меча и камата си в каниите. После вдигна качулката си, наложи тежкия си шлем с широк предпазител за носа. Лорд Роджър свали бронята си и я остави в краката на сина си. Погледна го, сега очите му бяха ясни, почти усмихнати.

— Няма да ползвам предимства — прошепна той. — Ако умра, това е твое.

— И ако умреш — доближи се Барликорн, — аз ще убия Ферърс.

— Не можеш! — възрази лорд Роджър.

— При цялото ми уважение — намигна му Барликорн — няма да си в състояние да ми противоречиш.

Лорд Роджър се качи на коня и отиде в далечния край на турнирното поле. Ричард се обърна, когато Баяр изцвили възбудено с прибрани уши и разширени ноздри. Емелин доближи с изсъхнала ябълка в ръцете. Баяр се укроти и я взе от дланта й. Девойката го погали по врата.

— Ричард! — Тя погледна с разширени очи оръженосеца. — Толкова много загадки! Човекът, с когото си бродил из кралството, се оказа твоят истински баща!

Ричард сви рамене.

— Милейди, като се замисля, той беше такъв по всичко, освен по име. — Той се взря през снега. — Но младите имат алчни сърца, готови да приемат всичко, което щедро им се дава, без да се замислят.

— Ще победи ли? — попита тревожно Емелин.

— Не знам. — Оръженосецът се обърна към Бремнър. — Добър воин ли е сър Филип?

— Опитен боец е — отвърна мрачно рицарят. — Роден ездач и изключително опитен с меча, а и се бори за живота си. — Той млъкна, когато Манинг се приближи.

Ричард тревожно наблюдаваше как двамата рицари се приготвят за боя. Те вдигнаха мечове, обърнаха се настрани, бореха се да удържат конете си, които риеха земята и дъхът им излизаше на малки облачета в студения утринен въздух. Сякаш чакаха от часове. Младежът се взираше в черните дървета край ливадата; чуваше граченето на гарваните; усещаше присъствието на безмълвната Емелин до себе си. Дори Баяр се беше усмирил. Най-после Манинг и Грантъм отстъпиха от линията на нападението. Двамата спряха, обърнаха се и вдигнаха ръце. Рицарите се приготвиха. От небето отново прозвуча грак. Ричард погледна труповете от вчерашното сражение и се зачуди дали сенките на мъртвите ще се съберат, за да наблюдават кървавия двубой. Умът му гъмжеше от въпроси. Чувстваше се вцепенен. Все още не можеше да изгради цялостната картина. Знаеше само, че беше изгубил баща си и го беше намерил отново, само за да се изправи пред възможността да го изгуби завинаги.

— Сега! — извика Манинг и спусна ръка.

Двамата рицари дръпнаха юздите, конете им тръгнаха напред, отначало бавно, после в тръс. Барликорн се затича напред със зареден лък. Двамата рицари нападаха, копитата на конете им трополяха по земята, шлемовете и вдигнатите им мечове хвърляха ярки отблясъци от слънчева светлина. Ричард затаи дъх. Сблъсъкът беше страхотен, конете се хлъзгаха и залитаха по заснежената земя, но и двамата мъже останаха на седлата си. Те замахваха един срещу друг, навеждаха и се извиваха, като използваха цялата си сила, конете и мечовете си, за да повалят противника.

Първите удари бяха бързи и яростни, но и двамата мъже се умориха. Те се отдръпнаха, успокоиха конете, стиснаха по-здраво мечовете и отново се срещнаха с остро дрънчене на стомана, всеки се опитваше да се върти в кръг, да спечели предимство над противника. Лорд Роджър се биеше като обсебен, но Ферърс беше въплъщение на мълчалив, студенокръвен убиец. Ричард не можеше да не се възхищава на умението и лекотата, с която той управляваше коня си и сипеше удари към главата на врага си. Един-два пъти Ричард се обърна, когато го видя да нанася силен удар към шията на лорд Роджър; рицарят успя да се отдръпне, но преди да контраатакува, Ферърс беше отстъпил. Конете, които цвилеха и се изправяха един срещу друг със заострените си копита, също участваха в двубоя. Внезапно лорд Роджър препусна с коня си, вдигайки облаци снежен прах във въздуха и се сблъска с Ферърс, чийто кон се подхлъзна и краката му се преплетоха. Сър Филип положи всички усилия да остане на седлото, но когато осъзна, че е невъзможно, се освободи от стремената и скочи долу. Конят му, ужасен и изтощен, препусна към заслона на дърветата. Ферърс стоеше с вдигнат меч. Лорд Роджър също слезе от коня, отказвайки да ползва предимство пред противника си.