Пол Дохърти - Тайната на замъка

— Ти беше, нали? — започна Ричард. — Ти беше в замъка през цялото време.

Лицето на лорд Роджър се разля в усмивка.

— Разбира се — прошепна той. Погледна към Емелин, наведена към огнището, загледана в пламъците. — Майка ти стоеше точно така — забеляза той тихо и загледа безпорядъка и мръсотията. — Но тогава беше различно. Стените бяха варосани, тенджерите и тиганите блестяха като злато, въздухът винаги ухаеше на прясно изпечен хляб и вкусно месо. Слуги и оръженосци… — Той изтри очи с опакото на ръката си и стисна китките на Ричард. — Не си спомняш, но ти седеше тук и играеше с една играчка конче, която ти направих. Мислех, че това е моят рай. — Той поклати глава. — Не допусках, че Змията ще се появи тук.

Той млъкна, за да благодари усмихнато, когато Емелин донесе поднос с оловни чаши и парцали, с които да ги държат. Лорд Роджър взе своята и внимателно отпи, присвивайки нос от мириса на билките.

— Да, аз бях. Кроукхърст гъмжи от тайни коридори.

— Аз открих този зад огнището — заяви Ричард.

Баща му се усмихна.

— Има още — в избите, на тавана, между стените. — Той отново отпи. — Преди години нашите предшественици били контрабандисти. Често трябвало да се крият, както и онова, което пренасяли. Използвах тайните им коридори. Чувах всичко, което се говореше.

— А предупрежденията по стените? — попита Грантъм.

Лорд Роджър завъртя чашата в ръцете си.

— Знаех, че убиецът е един от вас — отговори той. — Знаех, че никога няма да имам друга възможност. Аз изгорих моста. Аз писах по стените и когато разбойниците нападнаха, аз бях онзи, който ви защити.

— А къде криеше коня и бронята си?

Емелин седна до Ричард.

— В горите на другия край на острова има тайна пътека, трудно проходима дори през лятото. Води до суха и топла пещера, която може да подслони мъж и коня му. Имах провизии, за да издържа и на обсада. Пътувах с вас от Колчестър — отбеляза той. — После заминах преди вас. Всичко беше подготвено. Преди години спечелих бронята от един рицар на турнир. Държах я тук. Понякога се връщах на острова, един или два пъти Бутлак едва не ме видя. — Лорд Роджър отпи от чашата си. — Връщах се тук — прошепна той — и тогава усетих, че не съм единствен. Знаех за случайните търговци или любопитни пътници, но тях можех да прогоня. Нали имението е обитавано от духове. — Той се усмихна стеснително. — Нямах нищо против да потвърдя слуховете. Но понякога имах чувство, че някой друг е тук; някой, свързан с тази мистерия и той сякаш търсеше нещо. — Лордът сви рамене. — Но нямах време да залагам капани, а и да имах, какво щеше да докаже това? Човек като Ферърс просто щеше да излъже, да каже, че се е върнал, за да търси доказателства за невинността ми. — Лорд Роджър се наведе и потупа сина си по рамото. — А ти винаги ме чакаше в някоя кръчма или замък. Затова напусках острова преоблечен и преди още някой да ме разпознае, бях вън от Есекс.

— Съмнявам се, че биха успели — намеси се Грантъм. — Лорд Роджър, годините са те променили. Само като те гледам отблизо и внимателно, си припомням мъжа, на когото служех някога. Но защо беше всичко това? — попита той.

— Беше единственият начин — отвърна лорд Роджър. Той стисна чашата с две ръце и я вдигна до устните си. — Но денят е към края си, замъкът е вече спокоен. Ще ви разкажа всичко — от началото до края.

— За по-голямата част от историята вие отгатнахте правилно — започна лорд Роджър. — Затова няма да ви досаждам с повторения. Барон Саймън Фицалан и аз предполагахме, макар и с нежелание, че един от моите рицари продава тайните ни на Франция. — Той широко разтвори ръце. — Но кой? Подозрението падаше ту върху един, ту върху друг, в зависимост от настроението ни.

— Но ако това е вярно — попита Ричард, — защо Ферърс е действал точно в онзи момент?

— Това не знам. Спомнете си, че беше въпрос на време истината да излезе наяве. Лейди Катрин може би е предизвикала нещата. Може би е станала по-настоятелна, открито е показвала изневярата си с Ферърс.

— Знаеше ли лорд Саймън? — попита Емелин.

— Беше започнал да подозира — отвърна лорд Роджър. — Но смяташе, че проблемът ще се оправи с времето. Точно преди да го убият, лорд Саймън ми каза, че иска да обсъдим нещо. Не ми каза нищо конкретно, но намекна, че е лично.

— Но той със сигурност е видял, че Ферърс носи цветовете на лейди Катрин на турнира?

— Което само по себе си е напълно невинно — отвърна лорд Роджър. — Не е достатъчно, за да обесиш някого. — Той направи гримаса. — В крайна сметка, не е необичайно един рицар да носи цветовете на чужда дама. — Той леко се усмихна. — При един-два случая лорд Саймън беше със символите на жена ми. Това е чест, комплимент, но признавам, че лорд Саймън не беше доволен. Ферърс беше женкар — Фицалан го беше кръстил „Дръзки очи“.