Пол Дохърти - Тайната на замъка

— Чакай, чакай! — сър Уолтър се облегна на стола. — Лорд Роджър, вярвам ти. Но ние не те забравихме — той сви бързо рамене, — как така никой не те позна?

Лорд Роджър поклати глава.

— Казвам ви, външността ми беше променена. Хората виждат онова, което искат. Пък и аз винаги се стараех да не оставам на едно място достатъчно дълго, за да предизвикам подозрения. Не забравяй — добави той, — че ме смятаха за мъртъв — моят адвокат и Барликорн бяха разпознали трупа.

— Но нали си се връщал в Есекс?

— Тайно. Знаех, че на остров Кроукхърст се крие ключът към загадката. Сигурно щях да открия нещо, някой документ, каквото и да е, което да ми посочи кой е истинският убиец. — Той въздъхна. — Но минаха години. Ричард се превърна от момче в младеж. Аз чувах новини и слухове за всички ви. Но какво можех да направя?

— Но Ферърс — прекъсна го Манинг — е трябвало да знае, че не си Гилбърт Савидж. Нали е убил оръженосеца ти?

— Така е — отвърна лорд Роджър. — Затова приех името на Гилбърт. Винаги съм се надявал, молех се, че един ден някой от моите рицари може да тръгне по следите на този странен Гилбърт Савидж. А този, който го направеше, щеше да знае, че истинският Савидж е мъртъв, защото го е убил.

— Ферърс е бил хладнокръвен и безмилостен негодник! — отсече Грантъм.

— Да, беше — отвърна лорд Роджър. — Той се владееше. Не знам дали разбра, че съм жив. Но както котката от приказката, той трябваше само да мълчи и да наблюдава.

— Ами аз? — попита Ричард.

— Бог да ми прости, синко — отвърна баща му. — Годините минаваха и аз започнах да се отчайвам. Ставах все по-мълчалив и нервен, чудех се как да се измъкнем от капана. Когато се връщах в Есекс, понякога се срещах с Кътбърт или Хюго. Те ми казваха какво става из кралството и как моите петима рицари преуспяват. Ферърс беше много хитър. Той не само не се опита да открие кой се прави на Гилбърт Савидж, но престана да ни предава на французите. — Лорд Роджър млъкна и подаде чашата си на Емелин да я напълни. — Осемнадесетият ти рожден ден отмина. И после, сякаш в отговор на молитвите ни, Черният принц започна да набира войска, която да замине за Франция. Естествено, рицарите ми не отидоха — имаше достатъчно млади хора, нетърпеливи да забогатеят. Една нощ с Кътбърт се срещнахме извън Дувър и обмислихме плановете си. Хюго Котикол се присъедини към нас. Щях да се престоря, че умирам, Ричард щеше да се върне в Кроукхърст и щеше да изпрати покани до петимата ми рицари. — Той се усмихна над чашата си към Ричард. — Отначало всичко вървеше добре. „Умрях“ в канавката, а после те следвах, за да се уверя, че си в безопасност. Щом пристигна в Дувър, добрият Барликорн те следеше на всяка крачка. Това беше отчаян ход. Някой от нас или и двамата можехме да бъдем убити във Франция, но добрият Бог ни покровителстваше. Поне докато не стигнахме Англия, където две неща се объркаха. Първо, епидемията, която вилнееше в Колчестър. Второ, жестоката вражда на Барликорн с разбойниците. Освен тях… — Лорд Роджър сви рамене.

— Откъде знаеше, че ще дойдем?

— Естествено, че щяхме — отсече Грантъм. — Бяхме дали клетва и всеки от нас имаше собствени подозрения. Странно — забеляза той, — Ферърс най-ревностно ни окуражаваше.

— Естествено — прекъсна го лорд Роджър. — Трябва да е бил много любопитен. Дали е още в безопасност? Открили ли са нещо? Дошъл е, готов да убива.

— А веднага щом пристигнахме — добави Бремнър, — ти се погрижи да останем тук.

— Както ви казах, аз изгорих моста. Освен това се показах на сина си. Исках да знае, че не е сам. Най-много исках да се замислите след атаката на Кътбърт — стрелите му бяха умишлено пречупени. Няма нищо по-добро от суеверието, когато искаш хората да изострят умовете си и да бъдат в напрежение.

— Ами стъпките в коридора? — попита Емелин.

— В Кроукхърст е пълно с тайни коридори и аз ги използвах по най-добрия начин. Чух как синът ми обвини Ферърс, затова бях готов и чаках на турнирното поле. Има подземен коридор, който води от имението навътре в горите. Научавах всичко, което се казваше или обмисляше. — Той се усмихна мрачно. — Е, поне повечето неща, като изключим смъртта на Бомон. Можеше да пипна Ферърс тогава, но имах друга работа.

— Разбойниците ли? — попита Манинг.

— Да. Знаех за Ратсбейн и Догуърт и пристигането им ме разтревожи. Използвах труповете и отрязаните глави на разузнавачите им, за да засиля страха ви.

— Какво се надяваше да постигнеш? — попита любопитно Гилдас.