Пол Дохърти - Тайната на замъка

— Мястото на клането! — прошепна Грантъм.

— Място като всяко друго.

Ферърс хвърли юздите на коня си на Манинг и започна да завързва металния си нагръдник.

— Пеша или на кон, мастър Грийнел?

— Трябва да сте на коне — обяви Манинг. — Меч срещу меч. Нека Бог реши.

— Бог още не се е намесил — обади се Барликорн.

Той излезе на ливадата, вдигна ловджийския рог до устните си и изсвири три пъти. После замря, сякаш се ослушваше за отговор.

— Кого очакваш? — подигра му се Ферърс. — Архангел Гавраил ли?

Барликорн стоеше с леко наклонена глава. Още веднъж изсвири три пъти. Ричард почувства, че кръвта му се раздвижва. Той наблюдаваше дърветата в края на ливадата. Внезапно вятърът донесе в отговор звук на рог, силен и тържествен. Ричард стисна юздите на Баяр. Хвърли бърз поглед към Ферърс и забеляза колко е пребледнял. Барликорн още гледаше напрегнато през ливадата. Ричард долови слабото подрънкване на сбруя и рицарят, облечен от глава до пети в черна броня, изскочи от гората и се приближи към стрелеца. Барликорн не помръдна. С невероятно умение мъжът обърна коня и го спря на няколко метра от стрелеца, после вдигна наличника си. Всички напрегнаха очи, но рицарят беше с гръб към тях. Той подаде копието си на Барликорн и внимателно се заслуша в думите му, после протегна ръце. Хвана ръкавицата, която стрелецът му беше подал, свали наличника на шлема си и препусна към Ричард и групата около него. Рицарите посегнаха към мечовете си, но тогава непознатият спря и вдигна ръка в знак на мир. Свали шлема си и отметна плетената от халкички качулка под него. Сърцето на Ричард подскочи. Той прехапа устни, за да не извика, когато погледна към суровото лице на своя господар и покровител сър Гилбърт Савидж.

— Не може да бъде! — Грантъм залитна напред и хвана юздите на рицарския кон. Вдигна поглед и падна на колене. — Лорд Роджър! — прошепна той.

Ричард стоеше с отворена уста. Рицарят внимателно слезе от коня, хвърли шлема си в ръцете на Грантъм и приближи към младежа. Прегърна го силно и го целуна по двете бузи, после отстъпи.

— Дължа на всички ви — дрезгаво заяви той — извинение и обяснение. — Очите му се насълзиха. — На сина си и преди всичко на добрите, почтени рицари, които подозирах дълги години.

Усмихна се на Гилдас, после се поклони на Емелин. Изглежда не искаше да погледне Ричард в очите, сякаш се бореше със сълзите си. Вместо това се завъртя на пета, отиде до Ферърс и като вдигна ръкавицата, го удари силно по бузата. Сър Филип не трепна.

— Заявявам, че си страхливец, подлец, предател и убиец! — извика той. — Приемам ръкавицата ти, сър Филип Ферърс. И призовавам Бога — гласът му се извиси, — неговата майка Мария и небесния съд да докажат невинността ми. — После стисна лицето на Ферърс между ръцете си. — Защо? — прошепна дрезгаво. — В името на Бога, Филип, защо? Дадох ти всичко — земи, пари, привилегии.

Ферърс отвърна на погледа му, без да трепне.

— Защо? — настоя лорд Роджър. — Преди един от нас да умре, поне ми отговори.

— Променил си се, милорд — поклони се насмешливо Ферърс и докосна лицето на рицаря. — Променил си се — повтори той. — Косата ти някога беше черна и буйна, а мустаците и брадата гъсти и напомадени.

— Ти ме принуди да се променя — отвърна лорд Роджър. — Ти ме прогони да живея в самота. Превърна ме в най-обикновен разбойник.

— А аз мислех, че си мъртъв — подигравателно каза Ферърс. — Чувах истории за наследника ти, който броди насам-натам с някакъв странен спътник, но никога не се досетих, че си ти.

— Стоях далеч от Есекс — отвърна лорд Роджър, — а ако срещнех някой, който може да ме познае, се криех. Подстригах ниско косата си, обръснах брадата. Годините се погрижиха за останалото.

Ферърс погледна към небето.

— Ще се бием до смърт — промърмори той.

— До смърт — отвърна лорд Роджър. — Без да даваме или искаме прошка.

— На кон и с меч?

— На кон и с меч.

— А ако аз победя? — Ферърс приведе глава. — Ако победя, какво ще стане?

Лорд Роджър вдигна меча си като кръст.

— Аз, лорд Роджър от имението Кроукхърст, тържествено се заклевам в безсмъртната си душа, че ако бъда убит от сър Филип Ферърс, той може да си тръгне свободно. — После свали меча. — Защо? — попита отново.

— Нищо няма да призная — избухна Ферърс, като виждаше как го гледат останалите.

Дори конете бяха притихнали, а Ричард беше забравил за снега, студа, слънцето, дори за труповете, които гниеха на голямата ливада.