Пол Дохърти - Тайната на замъка

Оръженосецът погледна към масата. Ферърс изглеждаше потънал в собствените си мисли. Ричард свали пръстена и отново го прибра в кесията си, доволен, че никой не беше поискал да го разгледа по-отблизо.

— А сега стигаме до атаката на разбойниците. Когато пленихме няколко от тях, единият разпозна Ферърс, спусна се към него и му заговори. Според главатарят той бил от Фенс, може би контрабандист, и говореше на странен диалект. Чудя се дали не си е спомнил кой е сър Филип и с какво се е занимавал преди години, когато ги е карал с другарите му да сигнализират на френските кораби в морето. Той не молеше за милост, а се опитваше да го изнуди — затова и Ферърс го уби моментално.

Сър Филип вдигна глава.

— Покажи ми пръстена — каза той и протегна ръка. — С какво ще докажеш, че той е мой? Какви доказателства имаш?

Ричард поклати глава.

Ферърс го гледаше втренчено с присвити очи и плътно стиснати устни. Сърцето на Ричард замря. Всъщност той можеше да представи много малко доказателства пред кралските съдии. Ферърс, лукав и хитър, знаеше това. Ръката му се пъхна под масата и той извади ръкавиците от колана си.

— Аз съм рицар — каза той. — Пред Бога се заклевам в невинността си!

После хвърли една от тежките си кожени ръкавици на масата по посока на Ричард, но преди оръженосецът да я вдигне, Барликорн бързо я избута на пода.

— Не можеш да постъпваш така! — обяви Бремнър. — Сър Филип може да е убиец и предател, но той призова в името на Бога своя обвинител на смъртен бой. — Той погледна Ричард със съжаление. — Нашият оръженосец е от благороден произход. Ние можем да свидетелстваме за това и ако не приеме предизвикателството на сър Филип, трябва да признае това пред съдиите, а то ще натежи срещу обвиненията му.

Ричард протегна ръка и каза твърдо:

— Кътбърт, дай ми ръкавицата.

— Той ще те убие — отвърна стрелецът. — Опитен боец е. Ще те убие и ще остане на свобода.

Ричард знаеше, че Барликорн е прав, но продължи да посяга.

— Моля те.

Барликорн поклати глава и остана встрани със заредена стрела и опъната тетива на лъка. Ферърс видя, че тя е насочена право към сърцето му.

— Ще ме убиеш ли? — насмешливо попита той. — Ще ме убиеш хладнокръвно?

— Ти се позова на Бога — отвърна спокойно Барликорн.

— Да.

— Позова се на Бога — повтори Барликорн, — затова нека Бог ти отговори. — Той погледна Ричард. — Мастър, нека да отидем на голямата ливада. — Очите му се насочиха към часовата свещ, която гореше между два камъка под прозореца. — Обещавам ти, че ако дойдеш на ливадата, ръкавицата ще бъде вдигната.

Бремнър се канеше да възрази, но Манинг вдигна ръка.

— Тук има още загадки — каза той. — Мистерии и тайни. Ако мастър Грийнел приеме предизвикателството, ние като рицари можем да бъдем свидетели. „Lutte a Outrance“ — боят до смърт — трябва да се състои на голямата ливада, така че най-добре е да отидем там.

Емелин скочи и се опита да прикрие тревогата си, докато събираше малко храна в една ленена покривка. Взе мях с вино, арбалет и стрели в малка торбичка. Ферърс побутна стола си назад и тръгна към вратата, но Манинг го хвана за ръката.

— Сър Филип, мисля, че е най-добре — забеляза той тихо, — ако Бремнър и аз те придружим. Грантъм ще се погрижи за младия оръженосец.

Те спряха, за да вземат коланите и наметките си. Гилдас вече беше тръгнал. Известно време стояха на двора, докато конят на Ферърс и Баяр, които, отметнали глави, се изправяха на задни крака от възбуда, бяха изведени и оседлани. Най-после всичко беше готово. Емелин се промъкна до Ричард и го ощипа по ръката.

— Ще се моля за теб — прошепна тя на ухото му. — Бог няма да те изостави.

Вървяха мълчаливо. Барликорн, все още със зареден лък, беше най-отзад. Ричард, който се опитваше да укроти Баяр, се чудеше какво възнамерява да прави стрелецът и се бореше с възбудата, която се надигаше в стомаха му. Ферърс беше пред него, водейки коня си. Рицарят вървеше с решителна стъпка, нито веднъж не се огледа, нито погледна през рамо към бъдещия си противник. Слънцето грееше все по-силно; въздухът вече не беше леденостуден, времето очевидно се затопляше. Сняг падаше тежко от клоните и караше птиците уплашено да пърхат над главите им. Емелин отказа всякаква помощ и успяваше да върви сама върху покритата с киша пътека. Най-после стигнаха голямата ливада. Трупове в гротескни пози лежаха в локви от съсирена кръв. Ричард почувства, че му прилошава, докато Гилдас, мълчалив зрител на драмата, сочеше следите на лисици и други диви създания, които се виждаха в посока откъм дърветата и обратно. Сякаш във въздуха се носеше металният привкус на кръв.