Пол Дохърти - Тайната на замъка

Той рязко се изправи. Погледна рисунката и се зачуди защо семейството му има герб, но няма девиз. Тези неща ставаха все по-разпространени. Може би той трябваше да измисли девиз. Знаеше малко латински. „Aquila sub sole“ — „Орелът под слънцето“. Или пък „Aquila fertur ferrum“ — „Орелът носи желязо“? Ричард застина и стомахът му се сви от вълнение.

— Не може да бъде! — прошепна той. — Не, не може!

Седна на стола и се опита да си обясни всичко с решението, което току-що бе намерил. Навън изпищя нощна птица и той подскочи, когато нечия ръка падна на рамото му. Обърна се и видя сънливото лице на Емелин.

— Ричард, трябва да поспиш. — Тя се наведе и нежно го целуна по косата.

— Знам кой е убиецът — каза той тихо и стисна ръката й. — Емелин, знам истината и мисля, че мога да я докажа.

— Кой? — възкликна тя.

Ричард сложи пръст на устните си.

— Внимавай. И стените имат уши — промърмори той. — Разбрахме го на свой гръб. — Стана и отвори вратата — небето просветляваше, облаците бяха изчезнали. — Ще бъде хубав ден — обяви той. — Снегът е спрял. Ще се стопи бързо, когато слънцето изгрее.

Залитна напред, когато Емелин го бутна.

— Кажи ми — изсъска тя.

— Приготви хубава закуска, жено — подразни я той. — Повикай спътниците ни и аз ще съобщя името му.

Час по-късно Емелин беше преобразила кухнята. Още изглеждаше уморена, но вече беше нагласила косата си. Беше запалила огън, напълнила котлето с овесена каша и нареждаше в една чиния остатъците от ценните им запаси сирене и пушен бекон. Оловните кани бяха пълни с ейл. Барликорн дойде от конюшните. Трябва да беше усетил настроението им — погледна въпросително към Ричард, но оръженосецът не се остави да го разсеят. Гилдас също влезе, стенейки високо как ръцете му тежат като олово след събитията от предишния ден. После се сви нацупен в един ъгъл, защото Барликорн започна да го дразни.

Рицарите слязоха, все още възторжени от вчерашната си победа; изглежда бягството на момчето не ги интересуваше.

— Е, смятаме да си тръгнем — обяви Грантъм, поглаждайки плешивото си теме с ръка. — Изпълнихме обета си, мастър Ричард. — Той посочи към полуотворената врата, през която нахлуваше утринното слънце. — Снегът се топи. Домовете и огнищата ни зоват.

— Така е — каза Ричард, като седна в края на масата. — Вчера се бихте храбро. Сър Уолтър, като говорим за смели битки, ако един рицар носи цветовете на своята дама на турнир, къде ги слага?

— Обикновено там, където никой друг не може да ги види — с насмешка отвърна рицарят. — Иначе съпругът й може да възрази.

— Питам сериозно — каза Ричард.

Ферърс посочи дясната си страна.

— Тук, в отвора между нагръдника и бронираната ръкавица. Обикновено това е панделка или кърпа, която дамата е носила.

— Според правилата на турнира — намеси се сър Джон Бремнър — рицарят трябва да го сложи, точно преди да нападне.

— И кой го вижда?

— А! Ето това е най-важното! — излая Грантъм. — Само дамата и нейният рицар. Важното е знакът да бъде носен по време на битката.

— Много добре, много добре. — Ричард пъхна парче хляб в устата си. Хвърли бърз поглед към Барликорн и долови вълнението в очите на стрелеца. — А на големия турнир — продължи той спокойно — кой от вас се би срещу барон Саймън Фицалан?

Манинг се задави с бирата си. Ферърс се изправи в стола си. Бремнър и Грантъм останаха с отворена уста, когато усетиха накъде водят думите на Ричард.

— Много се биха с него — бързо отвърна Манинг. — Грантъм пък се би срещу баща ти.

— Не, не, беше… — Грантъм скри лице в ръцете си.

— Всеки имаше по двама противници, точно така! Например моите бяха Бремнър и Манинг.

— А тези на Фицалан?

— Сър Лайънъл Бомон — отвърна бавно Грантъм, после се обърна и посочи към Ферърс. — И ти, сър Филип!

— Значи — бързо се намеси Ричард, — ако съпругата на барон Фицалан е имала връзка с някой рицар, той щеше да носи цветовете й?

— Да, вярно е.

— За какво говориш? — изръмжа Ферърс.

— Сър Лайънъл Бомон е мъртъв — тихо отвърна Ричард. — Убит подло. Но ти, сър Филип, също си се бил срещу барон Саймън. Носеше ли цветовете на жена му? Видя ли ги той, когато сблъскахте копията си на арената?

— Това е глупаво! — изръмжа Ферърс и ритна назад стола си.

— Така ли? — попита Ричард. — Спомни си предсмъртните думи на барон Саймън. Казал „няма нищо ново под слънцето“ — говорел е за древния грях на изневярата. Умрял, сочейки огнището, над което бил изобразен гербът на баща ми. Всички мислели, че бълнува или сочи нещо, което вече не е там, всъщност той сочел към орела с желязната пръчка. На латински „нося“ е ferre , а желязо — ferrum. Твоето име е Ферърс.