Пол Дохърти - Тайната на замъка

Бутлак и Гилдас бяха клекнали като кучета и наблюдаваха благородниците. И те изглеждаха отвратени от кръвопролитието. Синът на разбойника, свит в ъгъла, тихо стенеше. Грантъм отиде при него, за да го разтърси и уплаши още повече. Барликорн рязко се изправи, извади камата си и сър Хенри се отдръпна. Ферърс седеше начело на масата: той свали ръкавиците си и ги напъха в колана си.

— Великолепна победа, мастър Ричард. Баща ти щеше да се радва. — Той посочи останалите с ръка. — Ще изчакаме един ден — продължи той. — Времето ще омекне, ще преброим убитите и ще си заминем.

Ричард погледна към Барликорн, но стрелецът наведе глава. Гилдас и Бутлак още изглеждаха уплашени. Емелин беше с гръб към него и разбъркваше тенджерата над пламтящия огън.

— Възразяваш ли? — попита Манинг и седна до Ферърс.

Ричард само поклати глава. Чувстваше се изтощен, уморен и натъжен от остров Кроукхърст и неговата кървава загадка.

— Ами сър Лайънъл? — попита Емелин, без да се обръща. — Как ще обясните убийството му на роднините му?

— Ще увием тялото му — отвърна Бремнър — и ще го занесем в имението му. След това с другарите ми ще изпратим доклад до краля.

— И така ли ще изпълните клетвата си към бащата на Ричард? — отново се обади Емелин. — След като всички въпроси още са без отговор. — Тя се изправи, лицето й беше зачервено от горещината на огъня. — Забравяте едно нещо — каза тихо. — Да, Догуърт, Ратсбейн и всичките им последователи са мъртви. Но остава онзи рицар. — Тя отново се обърна към огъня и заговори през рамо. — И той може да не ви пусне.

Ричард отпи от чашата си. Беше уморен и решен да не позволи да го въвлекат в спор. После легна върху постелята си от чували. Уви се с наметката, обърна лице към стената и потъна в дълбок сън. От време на време се пробуждаше. Рицарите все още разговаряха шумно помежду си. Емелин също спеше, от Бутлак, Гилдас и Барликорн нямаше и следа. Ричард искаше да стане, но се чувстваше толкова сънлив, че не можа да помръдне. Отново потъна в кошмари за замръзнали полета, пълни с вкочанени безглави трупове и рицар в черно, който безшумно галопираше към него. После отново заспа и се събуди рязко, за да види Емелин наведена над него, сложила пръсти пред устните си.

Кухнята вече беше тъмна, с изключение на пламъка на една лоена свещ и трептящите пламъци на огъня.

— Ела с мен — настоя тя. — Тихо. Останалите си легнаха.

Тя го поведе от кухнята през студения, ветровит коридор, нагоре по стълбите към галерията, където се бяха случили такива ужасяващи събития. При стълбите в края й Емелин спря. Наведе се и натисна едно стъпало. Ричард, още полузаспал, гледаше изненадан.

— Какво е…

Емелин му направи знак да мълчи. Той искаше да й помогне, но тя отблъсна ръката му.

— Не мога да намеря тайния механизъм — прошепна тя, — но стъпалата се плъзгат.

Докато говореше, Ричард чу изщракване като от счупена вейка и стъпалото заедно с дървената си страна се отдели. Последваха го и други. Емелин взе свещта, която беше донесла от кухнята и я мушна в тъмния, ветровит отвор. Ричард надникна — видя червена тухлена стена и въжена стълба, закачена за нея.

— Не вярвам в духове — прошепна му Емелин. — Когато пристигнахме тук, забелязах, че стената в този край е по-дебела, а вторият етаж стърчи малко повече, отколкото трябва. А ако излезеш отвън — възкликна тя с пламнали от вълнение очи, — ще забележиш, че на страничната стена няма прозорец. — Тя вдигна свещта и посочи към отвора. — Изглежда това е шахта, която върви от основите до покрива по тази стена. Открих я този следобед, когато нямаше никой. — Тя се усмихна. — Както казах, не вярвам в призраци; ето как се е появявал мистериозният ни посетител.

— И накъде води? — попита Ричард.

— В името на Архангел Михаил и неговото войнство! — отвърна Емелин. — Аз нося рокля и фуста, мастър оръженосец, или не си го забелязал?

Ричард се усмихна. Внимателно влезе в отвора и се хвана за пречките на стълбата. Шахтата беше тъмна, леденостудена и потта замръзна по тялото му. Емелин подаде свещта и той тръгна бавно надолу, като опитваше всяко стъпало. Накрая стигна дъното, където тесен коридор завиваше надясно. Камъните бяха изненадващо топли. Той разгледа тухлите и видя лъч светлина. Наведе се и погледна през процепа; когато очите му привикнаха със светлината, осъзна, че гледа в кухнята, все още слабо осветена от тлеещите въглени в огнището. Бързо се изкачи обратно. Когато стигна до върха, се отпусна на стъпалата и изтри потта от челото си.