Пол Дохърти - Тайната на замъка

Франклинът не искаше нищо. Той излезе на малкия двор на манастира. Трепкащи светилници с факли обливаха паважа със светлина. Франклинът седна на една малка каменна пейка пред малка градинка, пълна с уханни цветя. Разкопча туниката си и протегна врат, за да вдиша хладния нощен въздух. Край него, през прозорците на манастира проблясваха свещи. Като напрегна слух, Франклинът долови тихото пеене на монасите по време на нощната им служба. Затвори очи и вдъхна аромата на цветята. Щеше да се радва, когато това поклонение свършеше. Правеше го на всеки три години, за да изпълни тържествената си клетва. Чу стъпки по калдъръма и хвана дръжката на камата си. Някакъв мъж се изкашля. Франклинът се успокои и погледна през рамо към рицаря, който стоеше там.

— Приятна вечер, нали, сър Годфри?

Рицарят седна до него и посочи към цветната леха.

— Нищо не мирише така сладко през априлските вечери — каза тихо той. — Ароматът им винаги ме успокоява. — Той се обърна към Франклина. — Аромат, предпочитан от онези, които са свикнали със зловонието на битките.

— Защо всъщност дойде, сър Годфри? — попита Франклинът.

— За да видя кой си всъщност. — Рицарят го погледна открито. — Ходил съм в Кроукхърст — продължи той. — Кралят ме изпрати на север с отряд сержанти. Наехме работници и изкопахме големия гроб, за който спомена добрият свещеник. Пристигнах в края на твоята история.

— Е, значи знаеш, че казвам истината.

— Ами убиецът? — попита рицарят. — Предателят?

Франклинът притисна пръст до устните на сър Годфри.

— Ти завърши историята си за ужасните стригои, но тя не е приключила, нали?

Рицарят кимна.

— Така е и с моята — продължи Франклинът. — И тя не е приключила. — Той чу вратата към трапезарията да се отваря и затваря. — Мисля, че някой друг иска да си поговори с мен.

Рицарят оправи колана с меча си и се върна в манастира. Франклинът се обърна и отново загледа цветята, но този път извади камата и сръчно я плъзна в ръкава си. Църковният пристав се приближи и седна до него.

— Значи се разпозна? — попита Франклинът.

Покритото с брадавици лице на Пристава изглеждаше още по-неприятно под светлината на проблясващите факли.

— Разбира се — отвърна той. — Не е минал ден, мастър Франклин, в който да не съм се сещал за ужасните събития на остров Кроукхърст.

— Тогава трябва да благодариш на Бога, че беше пощаден — каза Франклинът. — Тази милост беше оказана на едно грозно, сополиво хлапе, с лице, покрито с брадавици.

Приставът загриза мръсния си нокът.

— Аз също знам края на историята ти. Не е ли странно? Когато за пръв път те срещнах, с руменото ти лице и снежнобяла брада, с копринената кесия и кадифени дрехи, си помислих: „Ето един бъзльо, който само чака да бъде ограбен“.

Франклинът тихо се засмя.

— Знам — отвърна той. — Ти се опита да ми задигнеш кесията.

— А ти не се опита да ме спреш.

Франклинът се изправи, извади камата от ръкава си и я прибра в канията. Погледна надолу към Църковния пристав и очите му вече не бяха весели.

— Ако я беше взел — каза дрезгаво той, — нямаше да си тук, за да чуеш края на историята ми.

И като се завъртя на пета, Франклинът влезе обратно в трапезарията.

Когато Ричард се върна в стария замък, Емелин беше запалила огъня и приготвяше смес от мляко, вино и билки. Барликорн беше бутнал хлапето в ъгъла, където лежеше върху един чувал, а тялото му се гърчеше, докато ту задрямваше, ту се събуждаше. Ричард изучаваше затворника, който отвърна глуповато на погледа му; оръженосецът почувства болка пред смесицата от страдание и коварство, изписани на малкото, грозно лице. Нямаше сили да говори с Емелин, защото умората от битката, в съчетание с горещината и загряващата напитка, оказаха своето въздействие. Беше му топло, крайниците му натежаха като насън и изведнъж осъзна, че навсякъде около него царува смъртта. Кървавият труп на Бомон вкочанясваше на горния етаж, докато навън, на снега, лежаха телата на разбойниците с обезобразяващите ги рани и обезглавените трупове. Чу ликуващите викове на завръщащите се рицари и скри лице в ръцете си. Те нахлуха в кухнята със зачервени лица, оръжията и дрехите им още носеха кървавите следи на битката. Наметките бяха свалени, коланите с мечовете разхлабени. Кухнята се огласи от тържествуващи викове и патетични речи, докато мъжете се надпреварваха, особено в присъствието на Емелин, да описват подвизите си на бойното поле.