Пол Дохърти - Песента на палача

— Казвай, момко!

— Преди около две седмици обесихме един бракониер — продължи забързано Саймън. Погледна към Мартин и подтисна тръпката на страх, защото братът го гледаше с нетрепващ поглед. — Мога да се закълна в Светото причастие, че това беше същият човек, когото обесихме. Но това е невъзможно, нали? Искам да кажа, човек, който е обесен, не може да оживее.

Очакваше изблици смях да посрещнат откровението му, но сътрапезниците му го изгледаха студено. Саймън нервно преглътна.

— Искам да кажа, нелепо е. Щом някой е обесен, той е обесен, нали така?

Шадболт остро се изсмя, но Саймън се зачуди защо усмивката не стигна до очите му.

— Всичко е заради Алис — плесна с ръце главният палач.

— Направо те е побъркала.

През следващата седмица Саймън откри, че напрежението при срещите им се усилва. И то толкова, че почувства почти облекчение, когато Шадболт му каза да прекоси река Севърн с колата на смъртниците и един от товарните коне. Трябваше да отиде до гората Дийн, за да купи дъски и други необходими материали за тъмницата и ешафода в Глостър.

— Не бързай — потупа го Шадболт по рамото. — Наслади се на провинциалния въздух. Опитай да си прочистиш мозъка.

И Саймън се наслаждаваше. Есента беше оцветила листата в златистокафяво. Въздухът беше свеж, но не студен и гората от двете страни на пътя беше пълна с дивеч. Звънката песен на птиците се носеше надалеч. Дъждът беше спрял и повечето дни бяха хладни, но сухи.

Саймън не бързаше. Той дори посети Бъркли и прекара една нощ в хана „Кръстосаните ключове“, където онези, които го познаваха отпреди, го гледаха зяпнали заради новопридобитото му богатство. Посети и замъка, потърси приятелите си, но откри, че нищо не озлобява хората повече от нечие благополучие. Върна се в гората Дийн, купуваше материали; спираше в най-различни пивници, за да пийне по нещо или да преспи върху сламеник на пода.

Около шест дни, след като напусна Глостър, Саймън осъзна, че е време да се връща. Пое по пътя към Севърн. Нежното, люлеещо поклащане на колата и чаткането на конските копита го унесоха в полудрямка. Денят беше хубав и за да се разбуди, както и да утоли жаждата си. Саймън изостави главния път и се отправи към един зловещ на вид коптор, който служеше за пивница. Беше проста колиба с плетени стени, измазани с кал и остър покрив, под чиято стряха беше промушен клонът, показващ, че това е кръчма. Спъна коня и влезе вътре. Светлината се процеждаше през два тесни прозореца. Пушекът от огнището в средата се смесваше с вонящия дим на лоената свещ. Саймън би си тръгнал, ако не се беше отклонил толкова от пътя. Без да обръща внимание на кокошките, които стояха и оцвъкваха бъчвите с курешки, той си поръча голяма чаша ейл. Прилична на вещица кръчмарка му я сервира начумерено. Тя трясна халбата на масата и гневно се отдалечи. За изненада на Саймън ейлът беше пресен и силен. Той се огледа — останалите клиенти бяха няколко въглищари и един пътуващ търговец. Последният седеше в ъгъла и широкопола шапка закриваше очите му. Той щракна с мръсните си пръсти и хапна малко хляб от калаената чиния. Саймън го наблюдаваше с ъгълчето на окото си, забелязвайки, че от време на време мъжът полива малко ейл върху месото и хляба, за да омекнат и ги разбърква с ножа си. Посетителят държеше главата си наведена. Най-после той свърши с яденето и сложи чинията на пода. Кръчмарката се приближи и за малко не се подхлъзна на мазния под.

— Ей, Беззъбия! — извика тя.

— Затваряй си плювалника! — озъби й се мъжът и се огледа страхливо.

Саймън сведе поглед към халбата си, преструвайки се, че е полузаспал, макар космите на тила му да настръхнаха. За втори път срещаше човек, за когото се знаеше, че е обесен. Беше ли съвпадение или някаква измама?

— Съжалявам, Кътбърт. — Кръчмарката почти изкрещя името на мъжа и му донесе халба ейл. — Ето, почерпи се.

Саймън беше убеден, че мъжът срещу него е бившият палач от Глостър, който трябваше да е екзекутиран за убийство на човек при кръчмарска свада. Поръча си още една халба ейл. Времето се влачеше. Когато най-после търговецът тръгна да си ходи, Саймън го последва. Докато отвързваше коня си, мъжът мина покрай него.

— Сър! — извика Саймън. — Накъде отиваш?

— На юг към Бристъл. — Беззъбият държеше главата си извърната.

— Ако искаш, ще те повозя безплатно — каза Саймън. — Какво продаваш?

— Дрънкулки, панделки за любимата ти или игли за жена ти.