Пол Дохърти - Песента на палача

Сърцето на Саймън скоро закоравя. Повечето от осъдените от кралския или от градския съд престъпници заслужаваха наказанието си. Но в същото време Шадболт и останалите го държаха настрани от затворниците. Килиите на осъдените бяха подобни на пещери помещения под сградата на Общината. Едно от основните задължения на палачите беше да придружават брат Мартин при посещенията му при осъдените. Докато той предлагаше утехата на Светата Църква на осъдения, Шадболт измерваше нещастника с поглед. Веселяка и Мухоловката често ги придружаваха, но Саймън — никога. Той виждаше за първи път затворниците, когато ги извеждаха сутринта или късно следобед и ги натоварваха на колата на смъртниците. Той седеше с тях, но както сухо отбеляза Шадболт, те не бяха най-приятната компания. Повечето просто седяха с намусени лица. Останалите бяха пияни, малцина плачеха и се молеха за милост.

Саймън беше любопитен защо го изключват от посещенията в килиите, както и когато откарваха труповете в изоставената част от гробището на августинците. Винаги му нареждаха да остане при бесилката, да свали въжетата и стълбите и да ги чака да се върнат. Веднъж попита за причината. Шадболт само се усмихна и поклати глава.

— Когато му дойде времето, синко — обяви той звучно, — когато му дойде времето, ще се насладиш на пълните привилегии на нашата професия.

Отец Мартин и останалите двама мълчаливо се съгласиха, затова Саймън не настоя, макар неудобството и любопитството му да нараснаха. Шадболт наричаше малката си група „Отрядът на палачите“и композираше химни и песни, които да пеят. Срещаха се в „Почивката на палача“и пиеха, докато чуеха камбаните в полунощ. Една от привилегиите, на която се радваха палачите в Глостър беше, че вечерната камбана и ограничената продажба на пиене след определен час не ги засягаха. Това бяха весели събирания, на които виното и ейлът се лееха като вода, докато кръчмарят сервираше най-вкусните си блюда. В други случаи, особено по големите празници като този на свети архангел Михаил, те се разхождаха по пазарите, ходеха по панаири и бяха поздравявани учтиво от видните жители на града и членовете на съвета. „Отрядът на палачите“ на Шадболт живееше в сянката на смъртта и това му придаваше излъчване, на което другите завиждаха. Младите проститутки също ги търсеха и Саймън имаше своя дял от нежни почитателки, винаги готови да му предложат услугите си безплатно.

Понякога той имаше чувството, че е умрял и е възкръснал в ада, че празнува в някаква мрачна гробница, заобиколен от демони. Шадболт наемаше пивницата „Почивката на палача“, канеха проститутки, брат Мартин прочиташе молитвата преди ядене и пиршествата продължаваха до малките часове.

Отначало младият дърводелец им се наслаждаваше, но докато седмиците минаваха и есента премина в зима, той започна да крие нарастващото си неудобство. Беше загубил представа за броя на изминалите дни. Умът и душата му сякаш бяха приковани към огромната бесилка, която се извисяваше на пазарния площад, към трополенето на колата на смъртниците, рева на тълпата и телата, които се гърчеха на края на въжетата. Освен това подозренията му към потайността на Шадболт, приятелите му и брат Мартин се засилваше и той скрито се чудеше на постоянния им запас от сребро. Плащаха им добре, но Шадболт живееше като лорд, а една вечер в пристъп на пиянска откровеност Веселяка беше споделил, че има достатъчно пари, за да си купи къща в Уестгейт. Саймън се чудеше дали да не се върне в Бъркли, но един поглед към просяците, струпани в алеите около катедралата го накара да промени решението си. Зимата наближаваше и както Шадболт му напомни, просяците рядко оцеляваха до пролетта.

Той се опита да се срещне с голямата си любов, русокосата Алис Дрейкът. Един ден я заговори на пазара, където тя си купуваше игли й топ фин лен за празника на Вси светии. Тя беше учтива, но хладна; огледа го от главата до петите и се усмихна мълчаливо, когато той раздруса среброто в кесията си.

— Изглеждаш добре, Саймън. Приличаш на войник в тези дрехи. — Тя взе покупките си и ги подаде на прислужницата, която стоеше зад нея. — Но винаги съм мислила, че си дърводелец и то добър, а не някакъв си палач.

И преди Саймън да успее да отговори или възрази, тя беше отминала и се отдалечаваше, вирнала високо глава.

Саймън я видя още няколко пъти на пазара, но тя беше още по-студена и гледаше през него, сякаш не съществува. Шадболт откри това и започна безмилостно да го дразни. Дърводелецът нямаше нищо против — главният палач беше достатъчно проницателен, за да усети притесненията му, а сега можеше да представи хубавата Алис Дрейкът като причина за тъгата си.