Пол Дохърти - Песента на палача

Най-после Саймън си нае собствена стая над един магазин за платове на Капстал Лейн, добре мебелирана с легло, дюшек, големи възглавници, пълни с гъши пух, юрган и балдахин, столчета, сандъци и дори голям шкаф за дрехите, които си купи. Често се измъкваше от пиршествата в „Почивката на палача“и се прибираше в стаята си. Но там просто седеше и гледаше втренчено цветната картина, купена от един художник, който рисуваше близо до катедралата. Започна да спи лошо, кошмари измъчваха ума му и го пробуждаха, облян в пот, в ранните часове на утрото.

Един ден Саймън почувства, че тези ужасни кошмари нахлуват и в часовете, когато е буден. Беше излязъл на разходка и реши да разгледа мраморния саркофаг на Едуард Втори в абатството „Свети Петър“. Вървеше по Арчдийкън Стрийт, когато един човек се блъсна в него. Саймън се извини. Човекът леко се обърна и забързано продължи.

— В името на небесните ангели! — възкликна дърводелецът.

Беше толкова изненадан, че не можеше да помръдне, а когато се окопити, мъжът беше изчезнал.

Саймън влезе в една пивница, западнала и мрачна. Седна разсеяно в ъгъла, поръча чаша медовина и загледа как пламъкът на лоената свещ, поставена върху бъчва в средата на помещението, трепти от течението. Беше сигурен, че човекът, с когото се сблъска, беше бракониер, на чиято екзекуция бе присъствал.

— Не може да бъде! — прошепна той.

Обзе го вледеняващ страх. Нима започваше да полудява? Отново ди го преследваха кошмари? Погледна през вратата към гаснещата дневна светлина. Дали всички, които беше обесил, не го дебнеха в здрача? Допи медовината по-бързо, отколкото беше възнамерявал, вдигна се несигурно на крака и тръгна по пустите улици към „Почивката на палача“.

Както обикновено, Шадболт държеше реч. Саймън се усмихна и седна в ъгъла на масата. Разговорът и смеховете отекваха надалече.

— Случило ли се е нещо, Саймън? — Шадболт доближи лицето си до неговото. — Да не си се подмокрил, синко?

— Остави го на мира! — намеси се брат Мартин. — Саймън, какво има?

— Нищо, нищо — опита се да се овладее Саймън. — За какво говорехте?

Шадболт намигна и почеса месестия си нос.

— Носят се слухове, Саймън.

— За какво?

— Помниш ли Прюнела Баничката?

Саймън се усмихна. Как би могъл да забрави пълничката малка уличница, с която така усърдно беше танцувал?

— Да не се е омъжила за барон? — попита той, опитвайки се да бъде остроумен.

Шадболт поклати глава.

— О, не! — Разхлаби кърпата около врата си и попи потта си. — Баничката е изчезнала. За това говорехме. Носят се слухове, гъсти като плевели в градина, че нещо зло се е появило в Глостър. Тя не е първата, която изчезва, и казват, че членовете на съвета знаят за това.

— Какво искаш да кажеш? — попита Саймън.

— Слухове. — Шадболт погледна косо към брат Мартин. — А и нашият добър брат… най-добре ти му кажи, Мартин.

Монахът запретна широките ръкави на расото си. С веселия си поглед и набола брада приличаше на добродушен гном. Саймън често се чудеше какво мислят августинците от неговия орден за това, че общува с палачи и проститутки. Брат Мартин просто беше казал, че работата на един свещеник е да общува с грешници.

— Чух слухове — той погледна през рамото на Саймън, за да се увери, че никой не ги слуша. — Говори се за магьосничество.

— Винаги се говори за това — възрази Саймън. — Особено в гористите местности. Всяка пивница в Бъркли си има някоя зловеща история за сатанинските сборища в мрака.

— Да, и някои от тях са верни — намеси се Веселяка. Говореше неясно, както обикновено, защото десният ъгъл на лицето му беше неподвижен. — Всички сме чували за огньовете на Самхаин и през Валпургиевата нощ.

— Остави това! — каза брат Мартин. — По-важното е, че двама добри братя доминиканци са дошли от Лондон. Твърдят, че просто пътуват за Бристъл, но не е вярно. Останаха по-дълго, отколкото предполагах. Брат Шадболт ги е виждал в Съвета.

Сега Саймън се заслуша. Беше чул за доминиканците, сладкодумни проповедници и членове на Инквизицията.

— Ако някой служи на дявола, ще свърши на бесилката — заяви Шадболт и се облегна на стената. — Помнете ми думата, заради това ще имаме много-много работа. Така че, по-весело, Саймън, кажи ни какво те притеснява. Нали не е бедната Алис?

— Не, не е тя — реши Саймън да каже истината. — Преживях нещо ужасно. Вървях по една алея в другия край на Глостър. Признавам, че вече се смрачаваше и…

— И?

— Блъснах се в един човек. Той се обърна и видях лицето му. — Саймън млъкна, докато прислужникът сервираше още халби ейл. — Кълна се в Бога, не лъжа!