Пол Дохърти: Песента на Тъмния ангел

Мразовитият вятър, който духаше откъм оловносивото море към покритите със сняг брегове, улови ледената пяна по върховете на вълните, а после я завъртя, превръщайки я в безброй бели пръски, подобни на снежинки. Хората, които живееха из селата по източното крайбрежие, се загърнаха по-плътно в наметките си и се примъкнаха по-близо до огъня. Северният вятър, или Тъмният ангел, както го наричаха, се беше развилнял и скоро щеше да се разрази с пълна сила. Жителите на Хънстън се сгушиха в леглата си, надявайки се, че до изгрев-слънце бурята ще утихне. Вятърът обаче продължи да пее своята песен, завихряйки пясъка и развявайки косите на отсечената глава, набучена на кол до проснатия върху пясъка окървавен труп. После се втурна към бесилката, издигната върху скалите, и се заигра с тялото на дългокосата жена, която висеше от нея.

Тъмният ангел, запял печалната си песен, беше свикнал с подобни страховити гледки. Все пак това беше Уош — грамадният залив, врязал се в податливата земя на Норфък, известен със своя суров и непостоянен характер, с бурните си приливи и коварни водовъртежи, със задръстените си с кал поточета и рушащи се скали. Да, северният вятър беше видял много неща, сред които пристигането на викингите и нахлуването на датчаните, а по времето на дядото на стария крал беше станал свидетел и на унищожаването на една кралска армия, както и на изчезването на цяло състояние. И така, Тъмният ангел скоро изостави играчките си и продължи навътре към сушата. Жената все още се поклащаше на въжето, а на пустеещия бряг невиждащите очи на отсечената глава продължиха да се взират в морската мъгла, която следваше поривите на вятъра.

Седмица по-късно, в навечерието на празника на свети Андрей, покровителя на Шотландия, двама конници, явно решени да стигнат до целта си, преди сивкавият ноемврийски ден да изтлее напълно, изтрополиха между скалите. Когато се изкачиха на едно малко възвишение, където пътеката навлизаше в сушата, следвайки извивката на залива, първият конник дръпна юздите на коня си и изчака охкащият му спътник да стори същото.

— За Бога, господарю! — промърмори вторият конник. — Докога ще яздим? Здраво място не остана по мен!

Сър Хю Корбет, пазител на Тайния печат на краля и негов специален пратеник, се усмихна под качулката си, а после лъхна върху измръзналите си пръсти, за да ги стопли.

— Хайде, Ранулф! — пришпори той придружителя си. — Поне не е валял сняг, а това значи, че до час ще сме там!

Корбет свали качулката си, извърна поглед от помощника си, Ранулф-ат-Нюгейт, и се взря в обвитото в мъгла море, което се блъскаше в скалите зад гърба му.

— Студено, мрачно място — промълви кралският пратеник.

Ранулф също свали качулката си и изравни коня си с този на своя господар.

— Казвал съм ти го и преди, господарю. Мразя проклетата пустош! — той се огледа през рамо: дългите, студени пръсти на мъглата вече сграбчваха околността; някъде сред сгъстяващия се сумрак яростно залая куче. — Мразя я! — повтори Ранулф сякаш на себе си. — Къде, по дяволите, се намираме?

Корбет посочи към морето.

— Намираме се на норфъкското крайбрежие, Ранулф. Хората твърдят, че лете било хубаво. Под нас се простира заливът Хънстън.

Кралският пратеник посочи отвъд скалите. Ранулф погледна натам и съзря слаба, примигваща светлина, както и очертанията на някаква постройка.

— Имението Мортлейк — обясни Корбет. — А онова там е Убежището. Виждаш ли го, Ранулф?

Помощникът му напрегна очи и най-после успя да различи мрачната и разнебитена руина, по-голямата част от която беше скрита зад висока, рушаща се стена.

— По-навътре в сушата се намира селото — продължи Корбет. — А долу в мъглата, вероятно там, откъдето лае кучето, е женският манастир „Кръст Господен“.

Ранулф се взря в посоката, в която му сочеше господарят му, а после отмести поглед към морето отвъд манастира. Да, Ранулф-ат-Нюгейт, който беше роден сред плетеницата от улички на Уайтфрайърс, мразеше пустошта, но морето направо го ужасяваше — неговата сивкава, студена шир; мъглата, плъзгаща се насам-натам като привидение и приглушаваща пронизителните крясъци на гладните чайки, правейки ги още по-зловещи; грохота на вълните, разбиващи се о пустия бряг, осеян с камъчета, и онези самотни постройки, тихи като смъртта, кацнали по върховете на скалите.