Пол Дохърти - Песента на Тъмния ангел

Домакинът хвърли още една цепеница в огъня. В една от пукнатините й беше пъхната малка торбичка, пълна с ароматни треви, така че когато пламъците облизаха дървото, димът от нагорещените билки изпълни стаята с аромат на лято. Корбет продължи да отпива от виното си, заслушан с половин ухо в разказа на Ранулф за пътуването им. Лейди Алис, която седеше от другата страна на камината, го наблюдаваше внимателно.

„Променил си се“ — помисли си тя. Корбет винаги се беше отличавал като потаен, мълчалив и стеснителен мъж, но сега тя виждаше в него и известна закоравялост; бръчиците от смях покрай устата му не бяха така отчетливи като преди, а в обикновено благите му тъмни очи се четеше угриженост.

Лейди Алис беше чула за повторната женитба на Корбет за уелската благородничка Мейв и знаеше колко силна е любовта му към съпругата му и дъщеричката им Елинор. Беше чула обаче и други слухове, според които Едуард се бил превърнал в много по-взискателен господар сега, на прага на една кървава война срещу шотландците и в разгара на своята борба на живот и смърт със съперника си, Филип Френски. Корбет пък, независимо от рицарското си звание, отличията си и високия си пост, явно плащаше цената. Лейди Алис разсеяно се запита на какви ли гледки е ставал свидетел кралският пратеник. После улови погледа му.

— Искаш ли да си лягаш, Хю?

— Не, милейди, благодаря. Може би по-късно. Има неща, на които трябва да се обърне внимание; въпроси, които трябва да бъдат зададени.

Стомахът на лейди Алис се сви от страх. Корбет, с неговите проницателни очи, неспокойни мисли и въпроси, попадащи точно в целта, беше неин приятел, но сега беше пристигнал тук по съвсем други причини. Кралският пратеник се канеше да се впусне в преследване на истината. Въпреки топлината в стаята лейди Алис усети как по тила й преминава студена тръпка. Какво ли щеше да открие този проницателен кралски служител? Тя улови погледа на съпруга си и му отправи мълчаливо предупреждение. Сър Гърни схвана посланието и извърна очи. Той също имаше своите опасения във връзка с визитата на Корбет. Единственото желание, което бе имал, беше да бъде освободен от двора и армията на Едуард, за да може да обработва плодородните си земи, да отглежда овцете си и да изнася вълната им във Фландрия в замяна на тежки кесии със злато. Военните походи на краля срещу французите обаче бяха сложили край на всичко това и макар в момента Едуард и Филип на теория да бяха сключили примирие, на практика войната все още пречеше на търговията, а Гърни, както и много други, търпяха последствията. Сега пък в имението му беше пристигнал и Корбет — пазител на кралските тайни, а ако можеше да се вярва на някои хора, и личен довереник на Едуард.

— Ужасна история! — избърбори Гърни, преди да успее да се спре.

Корбет протегна ръце към пламъците и се обърна към домакина си.

— Какво имаш предвид?

Гърни горчиво се засмя.

— Аз съм твой приятел, Хю. Не се опитвай да ме оплетеш в мрежите си.

Кралският пратеник се усмихна извинително и наклони глава.

— Ужасна история — повтори Гърни. — На ешафода беше намерена обесена жена, а на брега — обезглавен мъж. Освен това някой вилнее из гробищата и обира гробовете. Носят се слухове за черна магия, за запалени по кръстопътищата огньове, за странни звуци, огласящи нощта, и за демонични вещици, носещи се в небето. А сега се появиха и проклетите Пастири!

— В смутни времена живеем, сър Саймън — рече Корбет и се обърна.

На прага — със скръстени ръце и небрежно облегнат на рамката на вратата — стоеше Лавиниъс Мънк. Кралският пратеник се изправи и се приближи до него.

— Лавиниъс! — протегна ръка той, за да го поздрави. — Не сме се виждали от месеци!

Мънк пое вяло ръката на Корбет и я потупа.

— Скъпи ми Хю — изфъфли той, без да помества черните си очи.

Корбет отстъпи назад. „Защо ли от този човек винаги ме побиват тръпки?“ — запита се той. Лавиниъс, който в момента носеше черни кожени дрехи, винаги беше напомнял на Корбет за хищен гарван със своята напомадена черна коса, гладко избръснатото си мрачно лице, подобния на клюн нос и очите, които сякаш никога не се затваряха. Лавиниъс се плесна по ръката с кожените си ръкавици за езда и влезе в стаята.

— Сър Саймън. Лейди Алис.

— Добре ли прекара днешния ден, мастър Мънк?

Гърни се изправи на крака. По нацупените му устни и киселото му изражение определено можеше да се съди, че той също не храни кой знае какви симпатии към потайния служител на Джон де Уорън, графа на Съри. Мънк се усмихна, или по-скоро изкриви лицето си в гримаса, свали наметалото си и го хвърли на една пейка. После си взе чаша греяно вино от един слуга и седна в стола, който друг слуга беше примъкнал до останалите столове, подредени в полукръг пред камината. Мънк арогантно скръсти крака, изтупвайки калта от коляното си, след което се взря в огъня с вбесяваща усмивка на уста, която идеше да рече, че му е известна някаква особено голяма тайна. Гърни си доля кларет от кана, поставена на един от шкафовете, и се върна при гостите си, отърсвайки се от предупредителното докосване на жена си.