Пол Дохърти - Песента на палача

— Очевидно момичето е отвлечено от Бартън Роуд — продължи военният с по-уверен глас. Дебелите търговци не му харесваха — мразеше критиките и безмълвните им обвинения. — Била е ударена отстрани по главата и сигурно е била закарана на четири-пет мили в гората. Гърлото й било прерязано, а очите и устата запечатани по този варварски начин. — Той млъкна и почука по масата, за да накара истината бавно да проникне в дебелите глави на търговците. — Не разбирате ли? — продължи той настоятелно. — Ако е трябвало да бъде озлочестена, това можеше да стане и близо до пътя, но роклята й не е била събличана. По нея няма никакви следи или белези, освен че гърлото й е прерязано, а очите и устата — ужасяващо обезобразени.

— Това, което иска да каже началникът на стражата — добави сър Хъмфри, — е, че тази млада жена е била отвлечена, повалена в безсъзнание, закарана в гората и използвана за някакъв светотатствен ритуал.

— Магьосничество! — възкликна Дрейкът.

— Да, мастър Дрейкът, магьосничество! И това не е измама или безсмислено обвинение. Знаем, че гората Дийн често се използва от онези, които служат на мрака. Много пъти сме чували за огньове, видени късно през нощта. За странни сцени. Но обикновено сме ги приемали за фантазии.

— Но защо очите и устата й са били зашити? — попита Дрейкът.

— Аз съм кмет на Глостър, а не магьосник! Отговорът предизвика усмивки и сподавен смях.

— От малкото, което знам — продължи сър Хъмфри, — практикуващите черна магия имат нужда от кръвна жертва. Очите и устата са затворени по този варварски начин, за да попречат на душата да си отиде, за я принесат заедно с тялото и жертвата за демоните, които почитат, да бъде пълна.

— Но какво можем да направим? — изстена Дрейкът. — Ще трябва цяла кралска армия, за да претърсим гората Дийн. А дори тогава…

— Дори тогава няма да открием нищо — довърши кметът. — Това не е само проблем на църквата, господа. — Сър Хъмфри млъкна. — Всички сме търговци… — той умишлено наблегна на последната дума. — Представяте ли си какво ще стане, ако новините станат всеобщо достояние? Бог знае, че истината е достатъчно неприятна, но когато разпространителите на слухове и събирачите на клюки, разпространят тази история, и тя се разнесе от ухо на ухо — ако изобщо това е новина в Глостър утре, — когато камбаната бие за молитва, всичко ще се знае в Бат и Бристъл. Кой ще иска да дойде в град, където вещици и магьосници принасят в жертва млади жени и практикуват черните си ритуали? Хората ще се уплашат да пътуват. Казано направо, търговията ще пострада.

Бяха поръчани нови халби ейл и когато прислужникът ги донесе, Шадболт вдигна своята.

— За мъртвите! За обесените! За онези, които се люшкат между небето и земята!

Всички уважиха тоста и така Саймън Котърил, дърводелец, стана помощник-палач в кралския град Глостър.

През следващите няколко седмици Саймън изучи занаята си. Той включваше дълъг списък от задачи, защото палачите не бяха заети само в дните, когато бесеха някого, но и с други, най-разнообразни дейности: поддръжката на ешафодите и колата, покупка на конопени въжета, обучението на товарните коне. Скоро Саймън свикна с облеклото от черна кожа, което го караше да се чувства по-силен, по-влиятелен, а когато спуснеше червената маска върху лицето си — като рицар в броня, готов да влезе в бой. Палачите отговаряха не само за екзекуциите, но и за най-различни наказания, присъждани от съдилищата в Глостър — жигосването на фалшификатори и богохулници; рязането на ушите и носовете на престъпници, осъдени за трети път; поставянето на намордници с остри шипове на устата на жени, осъдени за неподчинение, богохулство и клеветничество.

За Саймън тези наказания бяха ужасяващи и отвратителни, а в началото — мъчителни. Повечето от жертвите бяха закоравели престъпници, но онези, които бяха наказвани за пръв път, крещяха и се съпротивляваха. Шадболт скоро осъзна, че Саймън има, както се изрази той, „меко сърце“, за разлика от Мухоловката, който изпълняваше задълженията си със злорадо наслаждение. Затова Саймън често беше само свидетел, а не участник в тях. Бичуването на проститутките също беше оставено на Мухоловката и той с наслада стоварваше тоягата върху закръгления бял задник на някоя проститутка, заловена да се предлага на забранено място или в забранен час.

Дните, когато имаше екзекуция, бяха нещо различно. Саймън трябваше да изпълнява ролята си. Той бързо се научи да се катери по замайващо високия ешафод, да стяга примката около шията на престъпника и да отмества стълбата. Приемаше и изричната заповед на Шадболт, че лицето на осъдения престъпник трябва да бъде закрито и палачът да дръпне краката му, за да премине колкото се може по-бързо в един живот, по-блажен от земния.