Ахмед Юмит - Патасана

285

знак и автоматите затрещяха оглушително. Видях как мъжете под нас падат и се гърчат по земята. Бях улучил човека, когото смятах за Джемшид, и тъкмо вземах на мушка другиго, когато се случи нещо неочаквано. Хюсейн от Кемах, застанал вдясно от мен, падна прострелян. Надигнах глава и забелязах пушка да ни обстрелва от съседния връх. Явно бяха взели предпазни мерки, поставяйки стрелец на възвишението. „Залегнете! На върха до нас са!“, изкрещях и се хвърлих на земята. Войниците ми обаче не осъзнаха веднага какво става. Чух, че още един се свлече прострелян. Когато оръжията ни замлъкнаха, замлъкна и пушката на съседното възвишение. Отначало не разбрах защо, но после осъзнах, че стрелецът не ни вижда и се ориентира по шума на автоматите ни. Огледах възвишението с бинокъла. До слуха ми долитаха болезнените стенания на терористите под нас. Някой от прохода извика нещо на кюрдски на мъжа на възвишението. Сигурно питаше колко сме. Стрелецът помръдна и аз забелязах лявото му рамо. Прецених, че ще опита да ни преброи, и се прицелих. Не сбърках. Той надигна предпазливо глава. Подаде лицето си до половината, но явно не виждаше добре и проточи шия още малко. Вече имах ясна мишена и натиснах спусъка. Видях го как пада. Настана време да се заемем със своите рани. Сержант Решит, ръководител на първата офанзива, докладва, че Абдюлкадир от Синоп и Хюсейн от Кемах са ранени. Хюсейн бил пострадал сериозно. Наредих да поискат помощ от щабквартирата. Молейки се мислено Хюсейн да оцелее, вдигнах бинокъла и погледнах надолу. Петнайсет терористи бяха простреляни, а другите ги нямаше. Сержант Решит настояваше да изчакаме подкрепление от щабквартирата или поне хората на Хамит ага, но аз не исках да пропусна възможността. Не биваше да позволявам на „Кава Ковача“ да се прегрупират. Освен това мислех, че съм ранил Джемшид и той няма да успее да стигне далеч с разтрошено коляно. Оставих двама войници и сержант Решит да се грижат за пострадалите, а с другите се за-спускахме безшумно надолу по възвишението към прохода Бойнуз. Биноклите за нощно виждане бяха най-голямото ни

286

предимство, но ако ги държиш дълго пред очите си, зрението ти излиза от релси. Така че не ни бяха от полза задълго. Оставаше ни единствено да бъдем тихи, бдителни и готови за битка. Промъквахме се предпазливо и се стремяхме да не обръщаме внимание как гъстите трънаци, избуяли върху размекнатата от дъжда земя, дерат лицата и ръцете ни. Когато слязохме, не приближихме до мъртъвците, а се отправихме към масивна скала, изваяна от вятъра и дъжда като естествено стълбище към планинския път надолу по склона. Толкова тихо се движехме, че за десет минути изминавахме едва по няколко метра. Ненадейно отдолу долетяха звук и нечия ругатня от болка. Видях как Йор-го стреля в посоката, откъдето се чу гласът. Някой изкрещя и в същия миг към нас полетяха куршуми. Всички залегнахме. След няколко минути стрелбата спря. Слава богу, не бяха ранили никого от хората ми. Дадох знак на двамата войници най-близо до прохода да хвърлят гранати към мястото, откъдето стреляха терористите. Очаквах отново да открият огън, но не последва нищо. Дали ни крояха номер, или бяха избягали? След малко дадох знак на войниците, които хвърлиха гранатите, да започнат да стрелят. Под прикритието на гърмежите аз, Йорго и Оруч се спуснахме по скалите като три големи гущера. Войниците продължиха да стрелят, докато пълнителите им се изпразниха. Пак се възцари тишина. Този път ние тримата открихме огън. Хората ми се възползваха от възможността и бързо слязоха при нас. Оръжията ни замлъкнаха и отново настана мъртвешка тишина. Йорго предположи, че са избягали. Аз обаче не исках да прибързваме и да попаднем наивно в клопка. Чакахме почти половин час. Чуваше се единствено сте-нанието на вятъра, свистящ през гъсталака. Пълната луна се бе издигнала над върхарите и обливаше всичко в сребристо сияние. Трябваше да внимаваме повече. Наредих на хората си да пропълзят бавно надолу. След малко видяхме пътя. Мястото изглеждаше пусто. Внезапно забелязах между скалите да се подава крак. Махнах на хората си да спрат. Кракът не помръдваше. Посочих го на Осман от Оф, един от най-добрите ни

287

стрелци, и му дадох знак да стреля по него с пистолета. Осман го улучи в стъпалото. Кракът подскочи нагоре и пак се отпусна на земята. Не последва друга реакция. Сигурно беше мъжът, когото Йорго простреля преди малко. Явно бе мъртъв. Продължихме предпазливо напред. Мъжът седеше, облегнат на скалата, с втренчени напред очи. Погледнах коляното му. Изглеждаше непокътнато. Не, не този мъж бях улучил. Очевидно бяха избягали с ранения - добър знак, защото под него щеше да ги забави. Не докоснахме мъртвеца, да не би да са ни заложили бомба. Наредих на трима войници да залегнат на пътя на метър един от друг. Ние продължихме да наблюдаваме отгоре. Стори ни се, че периметърът е чист, и всички слязохме на пътя. И все пак не спирахме да се озъртаме и ослушваме бдително. Не се отлепяхме от скалите от двете страни на пътя и оглеждахме отпечатъците от стъпки. Трудно бе да се разбере нещо от тях, но кървавите петна, наподобяващи кални локви на лунната светлина, говореха много. Беше кръвта на мъжа с простреляното коляно. Следите отвеждаха надолу по хълма към селото, откъдето бяхме тръгнали. Терористите очевидно не бяха успели да стигнат далеч с ранения. При по-бърз ход щяхме да ги настигнем. От друга страна, лесно щяха да ни издебнат на открито. Трябваше да внимаваме, а така губехме време. Слава богу, поне кървавите петна ни показваха посоката като най-прецизния компас на света. След около час обаче петната изчезнаха. Огледахме навсякъде. Скалите, пещерите, под дърветата, в храсталаците - не открихме нито кървави дири, нито ранени бойци. Човек би си помислил, че мъжът е умрял и са го погребали, но не биха могли да изкопаят гроб толкова бързо, а и щяхме да забележим могила или рохка пръст. Започнах да нервнича. Разпратих войниците да огледат всяка педя земя наоколо, а аз обикалях около мястото, където видяхме последната кървава следа. Не след дълго чухме гласове отдолу и веднага заехме позиция. Скоро от тъмнината изплуваха Хамит ага и мъжете му. Зарадваха се да ни видят и ни заразпитваха дали ли сме жертви, има ли ранени. Аз пък се заинтересувах дали са