Ахмед Юмит - Патасана

279

Това бе първият ни голям успех. Повечето терористи са опитни бойци и добри стрелци, способни да повалят летящ комар. Пъргави са като кози и вярват, че са воини на Пророка. Затова новината за победата ни бе повод за празник в щабквартирата. В онези години сепаратистите още не бяха прогонени от планините. Превземахме ги ту ние, ту те. При тези условия дори малките победи бяха от съществено значение. Когато се върнахме в щабквартирата, полковник Ръдван ме посрещна като герой. Другите вече не се съмняваха в способностите на отряда ни и ни предоставиха по-голяма свобода на действие. Следващите няколко месеца доказаха правотата ми. Участвахме в десетки сражения и обикновено залавяхме терористите. За половин година неколцина от мъжете ми бяха ранени, но само един изгуби живота си и то защото стъпи върху сухопътна мина. Терористите вече не можеха да сноват свободно из планината, доскоро тяхно владение. Научиха се да бъдат по-внимателни. Понесоха няколко сериозни поражения, но така и не успявахме да заловим една от най-активните им групи в района, наречена „Кава Ковача“ на името на приказния герой. Няколко пъти получавахме сведения за тях и веднъж едва не ги издебнахме, в последната минута обаче те спряха и не навлязоха в обкръжения от нас район. Успяха да избягат, а ние недоумявахме как са надушат клопката. Един ден радиоприемникът ми зажужи на честотата, с която се свързвахме с щабквартирата. Натиснах бутона по навик и чух напълно непознат глас да казва на кристално чист истанбулски турски: „Привет, капитане. Говори Джемшид, командир на „Кава Ковача“. Стъписах се, разбира се, но бързо се окопитих и отвърнах: „Привет, Джемшид. Да не би да си решил да се предадеш?“ Той се засмя безочливо, самонадеяно. „Не, обаждам се да те поздравя с добре дошъл. Намираш се в нашите планини, както знаеш.“ - „Тези планини са част от родината ни. Предай се, ако се смяташ за нейна рожба.“ - „Знаеш много добре, че няма да се предам. Колкото до планините, те са част от нашата, а не от твоята родина. И ще ти издам една тайна - не са особено гостоприемни към пришълците. Внимавайте!“ На-

280

мерението му бе очевидно. „Тъкмо се канех да ти кажа същото -отвърнах му язвително. - Тези планини няма да търпят предатели, изхранвани от Сирия и Ирак. Така че ти внимавай!“ Думите ми не го ядосаха ни най-малко. Отговори ми спокойно: „Твоя воля. Но се смятай за предупреден“. Помислих, че се кани да изключи радиоприемника, и побързах да кажа: „Чакай! Не говориш с акцент. Невъзможно е да си кюрд“ - „Кюрд съм, но не знам кюрдски. Турската република ме обезличи. Също като теб.“ Успя да ме стъписа за втори път. „Не изглупявай -промърморих. - Аз не съм от кюрдско потекло.“ - „Баща ти е роден във Ван, нали, капитан Ешреф? И ти като мен си асимилиран кюрд.“ „Баща ми е роден във Ван, но не сме кюрди. Дядо е бил войник и баща ми се е родил във Ван, докато е служел там. Информацията ти е неточна“, отговорих и изключих радиоприемника. Обзеха ме подозрения. Джемшид знаеше всичко -името ми, рожденото място на татко. Откъде черпеше информация? Отначало се усъмних в хората си, но никой не знаеше къде е роден баща ми. После си помислих, че терористите имат информатор в щабквартирата. Или аз се бях разбъбрил някъде. Разбрах, че отсега нататък трябва да си отваряме очите на четири. Реших да не осведомяваме щабквартирата къде поставяме засади и дори накъде отиваме. Не допусках между тях да има шпиони, но все пак си обещах да наблюдавам зорко и хората си и да бъда нащрек дори когато спя. Налагаше се да открия и истинската самоличност на Джемшид, да разбера кой е този арогантен кучи син с безупречен турски. Щом се върнах в щабквартирата, отидох при приятеля си Джеват, войник от разузнаването. Разказах му за Джемшид. Оказа се, че разполага с подробна информация за него. Истинското му име било Мехмет Серикан. Дядо му бил сред командирите на бунтовниците, въстанали през февруари 1925-а под водачеството на шейх Саид. След потушаването на въстанието през април, екзекутирали дядо му заедно с шейх Саид, а семейството му изпратили в изгнание в Коня. Там се родил Мехмет. В началното и основното училище бил буден ученик. В гимназията бил отличник.

281

Започнал да следва психология в Босфорския университет, но през третата година зарязал учението и се присъединил към терористите в планините. Беше интелигентен, смел и вярваше непоклатимо в каузата си. Когато се върнахме в планината, открих честотата им и пак се свързах с Джемшид. „О, капитан Ешреф!“, възкликна той със същия безочлив, язвителен тон. „Браво, Мехмет! Позна ме“, похвалих го. След кратко мълчание отвърна самонадеяно: „Явно и ти си ме познал“. Напомних му, че още не сме се срещали лице в лице. „Очаквам с нетърпение този момент“, добавих. Той не пропусна да ме жегне: „Не бой се, капитане. Няма да чакаш дълго. Но дано срещата ни да не те натъжи и разочарова“. Говорихме няколко пъти така, без пътищата ни да се пресекат. Устройвахме му засади, но той никога не се появяваше там, където го чакахме. Сякаш надушваше засадата, усещаше капана от километри. Това продължи четири месеца. През последната седмица на април се върнахме в щабквартирата. Останахме там до началото на май и пак поехме към планината Джуди. В подножието има стражево село. Оттам се снабдявахме с провизии. Агата на селото Хамит беше приятен събеседник. Предните му зъби бяха златни; имаше четири жени. Минехме ли оттам, колеше овца да ни нагости с курбан. Разбираше се добре с всички от щабквартирата, но най-сърдечно се отнасяше с отряда ни. Беше приятел с всичките ми хора. Всъщност дори станах кръстник на един от внуците му. Хамит ага имаше слабост и към броениците. Щом някой от отряда отиваше в отпуск, заръчваше да му донесе броеници. Сержант Решит донесе от родния си град Ерзурум красива броеница от черен кехлибар и старият ага се зарадва като дете. Обсипа Решит с благодарности и похвали. Както и да е… след като напуснахме щабквартирата в началото на май, пренощувахме в селото, в дома на Хамит ага. Тръгнахме след залез-слънце на другия ден. Намазахме си челата, скулите и брадичките, всички части от лицето, които се белеят в тъмното, с черна боя. Заиз-качвахме тихо скалистите възвишения. Мислех за Джемшид. Бях готов на всичко, за да го заловя. Беше топла пролетна нощ