Ахмед Юмит - Патасана

Неочакваната новина за смъртта на татко ме сломи. Умът ми се вледени, сърцето се сгърчи от болка, а тялото ми се раз-

276

трепера гневно от главата до петите. Спомних си лицето на татко, когато се сбогуваше с нас, и думите му отекнаха в ушите ми, но не знаех как да тълкувам събитията. Преглътнах сълзите си и изслушах Пизирис. После помолих за разрешение да се оттегля и се втурнах към къщи, за да съобщя вестта на мама. Стенейки от скръб, тя се строполи на пода и започна да си скубе косите и да си дере очите. Успокоих я и и напомних, че трябва да приеме мъдро смъртта му като достойна съпруга на главния дворцов писар Арарас, на благородния държавник и съветник на цар Пизирис. Успях да сдържа сълзите си, докато и говорех, защото отсега нататък като съветник и писар на великия цар Пизирис бях длъжен да проявявам самообладание и сила, за да заслужа благородната титла.

277

Двайсет и първа глава

Капитанът подхвана със спокойно изражение, но с глас, изпълнен с напрежение, сякаш ставаше въпрос за история, случила се вчера.

- Към края на втората година от службата ми на Югоизток бях сигурен само в едно - за да победя терористите, трябва да стана като тях. Не само да живея в дисциплинирана армия, да отговарям на атаките или да нападам, когато ми заповядат, а да правя точно като тях. Тоест да сформирам отряд, който живее в планините и да е в постоянно движение. Научих го от Сейтхан. Той успяваше, защото бе свикнал да оцелява при трудни условия в планините и да се бие като терористите. Трябва да призная, че исках да приложа неговата тактика не само за да жъна победи, но и от морални съображения. Бях присъствал на погребенията на няколко загинали в сражение войници. Роднините им се възмущаваха защо децата им се сражават на огневата линия, а командирите остават невредими. Думите им, разбира се, не бяха далеч от истината и ми въздействаха силно. Бяха ме учили, че въоръжените сили са едно цяло - от най-висшестоящия офицер до най-нископоставения редник. Говореха ни, че от офицерите и войниците се изисква еднаква жерт-воготовност, а командирите трябва да са още по-подготвени за саможертва. Ако ли не, армията на Мустафа Кемал ще се изроди. Вярвах в този принцип и го прилагах ежеминутно. Смятах го за основополагащо правило, върху което се крепи войнишкото ми достойнство.

Ешреф замълча. Погледна Есра в очите, сякаш се страхуваше, че не му вярва, и добави:

- Заради това изгубих и семейството си, и душевното си равновесие, но запазих самоуважението си.

Замълча отново, въздъхна дълбоко, като че ли въздухът не му достигаше, и продължи:

- Както и да е… да не се отклонявам. В началото със Сейтхан имахме разногласия, но той стана мой учител. Този кюрд-

278

ски смелчак ме научи на неща, които не бих могъл да усвоя във Военната академия и по време на ученията. Реших да използвам методите му, за да защитя себе си и войниците си и да победя врага. Ала с една разлика - той действаше сам, а аз трябваше да се науча да се бия с отряда си. Споделих идеята си с полковник Ръдван, който по-късно загина в сражение. Той я одобри. Войната се бе проточила дълго, доказвайки необходимостта от по-свободна командна верига и ползата от създаването на подвижни отряди по подобие на терористичните. След разговора с полковник Ръдван започнах да обмислям кого да включа в отряда. Най-важно беше психологическото единство. Налагаше се да сформирам група не само от смели, енергични и отлично подготвени воини, но и от хора, с които да се сработим успешно. Съставих списъка бързо. Избрах двайсетима войници и се срещнах лично с тях. Обясних им условията. Съобщих им, че участието е доброволно и имат право да останат в щабквартирата. Двама не приеха да се включат. Уважих решението им. Свиках останалите осемнайсет да проведем първия си съвет. След кратко обучение тръгнахме към планината Джуди. През първите дни ни беше малко трудно, но постепенно се приспособихме към новите условия на живот. След седмица забелязахме група терористи. Бяха десетима. Не ни видяха, а ние следяхме всяко тяхно движение иззад скалите, където лаге-рувахме. Не мога да ти опиша с какво удовлетворение ни изпълни чувството за превъзходство, задето сега сме си сменили ролите. Обикновено те се криеха и ни проследяваха, издебваха ни и откриваха стрелба по нас. Ние залягахме, търсехме укритие и в крайна сметка ставахме плячка на врага, защото страхът ни сковаваше. Сега си бяхме сменили местата. Нещо повече - следяхме ги и по тъмно, благодарение на термалните камери и биноклите за нощно виждане. Навлязоха в открито поле, където нямаше къде да се укрият. Тогава им извикахме да се предадат. В отговор откриха огън. Понеже нашите оръжия държаха на мушка бойното поле, поразихме шестима от терористите, а четирима заловихме ранени. Само един от нас бе ранен в рамото.