Ахмед Юмит - Патасана

267

и любовта си към Орхан. Шест месеца по-късно го напуснах. -Есра замълча, после вдигна глава и погледна Ешреф. - Това е -заключи с горчива усмивка.

- Не си ли мислила да му дадеш още една възможност? -попита я капитанът.

- Не. Животът ни беше преструвка. А най-лошото бе, че Орхан също се заблуждаваше. Не ме обичаше, но незнайно защо си затваряше очите. Сякаш светът ще свърши, ако приеме истината, че не ме обича.

- А ако наистина те е обичал, но в онзи момент е поставил работата си на първо място?

- Когато любимата му съпруга е в болницата? И е изгубила детето, за което той се е грижил толкова, преди да се роди?

Капитанът не отговори. Известно време и двамата мълчаха.

- Навярно ако не ме задушаваше толкова, щях да му простя - призна след малко Есра. - Понякога всеки допуска сериозни грешки. Орхан обаче просто не беше искрен. Криеше истинските си чувства - и от мен, и от себе си. Предпочиташе да играе ролята на добър съпруг. Не бях в състояние да му помогна. Като го напуснах, направих услуга и на двамата.

- Разбирам - кимна капитанът. - Явно си постъпила правилно.

- Знам, че съм постъпила правилно.

Той я погледна удивен.

- Прекрасно е, че си толкова сигурна в себе си.

- Не е вярно - възрази Есра и притисна буза в дланта му. -Всъщност съм…

- Не - прекъсна я капитанът. - Ти си най-силната, най-самоуверената жена, която съм срещал.

Есра преглътна. Повече не бе в състояние да сдържа сълзите си. Прегърна го и се разплака. Ешреф галеше нежно буйната и светлокестенява коса, докато се успокои. После обгърна лицето и с длани и обсипа с леки целувки ъгълчетата на очите и. Устата му се плъзна надолу и намери разтворените и устни. Целунаха се страстно и телата им се сплетоха отново.

268

Най-после дойдоха на себе си. Вече се бе стъмнило. Очите на Есра се насочиха към прозореца.

- Късно е! - отбеляза сънено тя. - Време е да си тръгвам.

Ешреф очевидно се разочарова.

- Толкова скоро? Мислех да вечеряме заедно.

- По-добре да вървя - каза тя, макар всъщност да не искаше да тръгва.

- Колегите ли те чакат?

- Не, но…

- Но?

- Няма ме цял ден.

- Няколко часа не са краят на света…

Капитанът имаше право, но необяснимо дори за самата нея, тя се надигна от леглото и го погледна, сякаш го молеше да я разбере. Обиколи стаята, търсейки дрехите си. Градинските лампи осветяваха правите и рамене, малките и изящни гърди, стегнатия и корем, космите по венериния и хълм, стройните и крака. Капитанът усети непреодолимо желание да я докосне. И все пак се сдържа; остана седнал в леглото с мрачно лице. Есра отиде в дневната да си вземе дрехите. Бяха почти сухи и най-важното - без лекета от захтера. Облече се и се върна в спалнята. Свари Ешреф, както го бе оставила - седнал в леглото с изопнато лице. Осъзна, че не може да си тръгне. Не бързаше обаче да му съобщи, че е променила решението си. Усмихната се приближи до него. Седна на леглото и го погали по лицето.

- Какво има?

- Как мислиш? - попита той. - Отиваш си.

- Затова ли си сърдит?

- Да. Ти нямаше ли да се сърдиш?

- Щях - призна Есра, приведе се и устните и се задържаха дълго върху неговите. - Добре, ще остана. Но как ще обясниш на постовите отвън присъствието на младата жена в стаята ти?

Капитанът се опита да я прегърне пламенно.

- Преди два часа нарядът им свърши. Сега на пост са други.

Есра се измъкна гъвкаво от ръцете му.

269

- Ще остана, но няма да се излежавам повече. Умирам от глад. Не съм хапвала нищо от закуска.

Капитанът веднага се овладя.

- Ще наредя да ни донесат нещо от града.

- Не, недей. Войнишката храна наистина ли е толкова противна?

- Не е, но не искаш ли нещо по-вкусно…

- Решено е. Ще ядем войнишка вечеря - прекъсна го Есра. -Кога ще е готова?

Капитанът си погледна часовника. Беше пет и двайсет.

- Сигурно вече е готова. Ще се обадим да поръчаме.

Половин час по-късно на масата на балкона, под сянката

на липата, се гощаваха с войнишка вечеря - кюфтета, салата и сливов компот. Есра отклони поканата на домакина на пийнат алкохол.

- Обожавам кюфтета! - възкликна тя. - Не съм яла отдавна.

Ешреф я наблюдаваше с доволно, но отнесено изражение.

Очите на Есра срещнаха неговите, той се сепна, усмихна се и я докосна по ръката.

- Направо не вярвам, че си тук. Сигурно ще ти прозвучи странно, но необяснимо защо изпитвам страх.

Думите му я свариха неподготвена.

- Какъв страх?

Зачуди се как да и обясни. Приличаше на страха, обзел го в болницата; опасение, всяло смут в ума и душата му. И както тогава не успя да го обясни на психолога, така и сега не можеше да го обясни на Есра, колкото и силно да го искаше. Реши все пак да опита.