Ахмед Юмит - Патасана

- Виж ти! - възкликна Ешреф. - Държиш се, все едно сме любовници от половин век.

Есра се отдръпна бързо.

- Какво намекваш? - заискриха гневно очите и.

Капитанът обви ръка около кръста и.

- Чакай! Не се ядосвай. Харесва ми, че не се притесняваш.

- Не съм ядосана - възвърна доброто си настроение Есра, -но не искам да оставаш с погрешно впечатление.

Капитанът я придърпа мълчаливо към себе си. Целуна я. Есра си помисли, че иска пак да правят любов, но той отпусна ръце и я погледна в очите.

- Защо с мен?

Есра се измъкна от леката му прегръдка.

- Що за въпрос?

- Любопитен съм. - Отпусна глава върху корема и. - Какво толкова?

Устните на Есра се извиха в шеговита усмивка.

- Сигурно заради Мемдух Аби.

- Кой пък е Мемдух Аби? - промърмори Ешреф.

265

- Като малка бях влюбена в Мемдух Аби, сина на съседа ни - обясни Есра. - Бях на седем-осем години, а той - на двайсет и нещо. Учеше във Военоморската академия в Хейбелиада. Обожавах униформата му.

- Но тяхната е бяла.

- Знам. Има ли значение - бели или каки, все са униформи.

Ешреф видимо се разочарова.

- Искаш да кажеш, че си с мен, защото ти напомням за друг?

- Пошегувах се - целуна го нежно по устните тя. - Не знам защо съм с теб. Привличаш ме някак, но не знам с какво точно.

Отговорът и допадна на капитана. Приведе се и понечи да я целуне по гърдите.

- Недей! - извика Есра и закри гърдите си с длани.

Капитанът се отдръпна неохотно, без да откъсва очи от нея.

- Съзнаваш ли, че и ти не си ми разказвала нищо за себе си? - попита я той.

- За какво да ти разкажа?

- За съпруга си. Защо го напусна?

- Не беше искрен. - Думите се изплъзнаха от устата и, преди да ги е обмислила. - Непрекъснато ми повтаряше колко ме обича, колко сляпо ме обожава… - Замълча, втренчена в стената срещу тях.

- Но… - докосна я Ешреф по рамото да и напомни да продължи.

- Но всъщност не ме обичаше - довърши тя. - Само се преструваше на влюбен.

- Защо си толкова сигурна?

- Забременях. - Очите и се насълзиха, ала гласът и не трепна. - И двамата искахме дете. Орхан бе по-въодушевен, искаше детето повече от мен. Грижеше се за мен. Понечех ли да вдигна нещо по-тежко, веднага ме спираше. Готвеше ми, за да се храня добре, умоляваше ме да не пуша. Случваше се поведението му да ме подразни, но не отричам, че през повечето време ми беше приятно. Понякога се съмнявах в чувствата му, струваха ми

266

се престорени, подозренията ми обаче не се задържаха дълго. Казвах си, че Орхан си е такъв, обича да се грижи за мен, да ме глези. През петия месец замина на международна конференция в Анкара, важна стъпка в кариерата му. Щяха да присъстват известни археолози от цял свят. От месеци подготвяше доклада си. Конференцията щеше да продължи три дни, но изказването му бе определено още през първия ден. Вълнувах се и аз, бях любопитна как ще приемат доклада му. Обади ми се същата вечер. Беше на седмото небе. Ръкопляскали му много и го обсипали с похвали. Зарадвах се. Не ме свърташе на едно място. Реших да намина при Бехидже ходжа - живееше на съседната улица, - за да и съобщя добрата новина. От вълнение се подхлъзнах по стълбите и се строполих чак на долната площадка. Когато отворих очи се намирах в болницата. Мама седеше до мен. Попитах я какво се е случило. Обясни ми, че съм добре, но очите и се напълниха със сълзи. Веднага си помислих за бебето. Бях го изгубила. Усещах празнотата, все едно бяха изтръгнали, откраднали част от мен. Едва не се разплаках, ала се овладях. Попитах къде е Орхан. Съобщили му, отговори мама; лично разговаряла с него. И той се натъжил. Попитах я кога ще дойде. Отвърна ми, че конференцията му била много важна. Чул, че съм добре, и решил да остане до края. След два дни щял да се върне. Засмях се истерично. Мама се уплаши да не съм се побъркала и отиде да извика лекарите. Не, не бях полудяла. Просто освобождавах нервното си напрежение. След малко мама се върна с лекарите. Вече плачех. Биха ми инжекция да се успокоя, а на мама обясниха, че реакцията ми е нормална. След спонтанен аборт жените понякога изпадали в депресия. Орхан се обади същата вечер. Помолих мама да му каже, че спя. Не говорих с него, докато не се върна от Анкара. Разбра колко съм му обидена. Още щом се прибра, започна да ме моли за извинение. „Скъпа моя, ти си моят живот“, и прочее, и прочее. Колкото повече се опитваше да ме спечели отново, толкова повече охладнявах. Всяка негова дума, всяка негова постъпка ме дразнеше. В онази болница изгубих не само детето си, изгубих