Ахмед Юмит - Патасана

288

забелязали някого по пътя. „Не“, сведе глава Хамит ага. Това означаваше, че терористите са някъде наблизо. Включихме и селските стражари в претърсването. След час подкреплението от щабквартирата също пристигна. Изпратих сержант Решит и още един войник да придружат ранените до лазарета. Ние продължихме издирването. Скоро слънцето изгря, стана пладне, после следобед. Стотина души оглеждахме под лупа терена. Не намирахме нищо. Сякаш земята се бе разтворила и бе погълнала шайката „Кава Ковача“. На здрачаване радиоприемникът ми зажужа. Включих го. Беше полковник Ръдван. „Прекрати издирването, Ешреф - каза ми той. - Явно са избягали. Не ти ли стига, че уби шестнайсетима? Трудно ще се възстановят след такава загуба.“ Беше прав, но аз бях ядосан. Аха, да пипна проклетия Джемшид и той ми се изплъзна! Примолих се на полковника да ми даде още един ден. „Ще ги заловя - зарекох се. - Усещам, че са наблизо“. Той ми отговори: „Съжалявам, Ешреф. Получихме сигнал за нападение над полицейското управление в Таш. Трябва да изтегля войниците и изпратените стражари“. Не възразих. Обясних му, че разполагам с достатъчно хора, но почти не сме мигнали цяла нощ. Помолих го да ми остави само четирима редници, за да стоят на пост, докато се наспим. Съгласи се да ми остави новобранците, но ме предупреди, че никога не са участвали в сражение. „Мислят сигналните ракети за падащи звезди“, добави. Повторих, че само ще стоят на пост, за да си отпочинем. Войниците от щабквартирата се оттеглиха. Преди да тръгне с хората си, Хамит сложи ръка на рамото ми: „Внимавай! Не искам да те повали куршумът на някой бандит“. Успокоих го и му обещах този път да заловя Джемшид. Поех с дванайсетимата си войници и четиримата новобранци към Бойнузкия проход, където терористите ни бяха поставили засада. Очите ни се затваряха от изтощение и безсъние. Повиках четиримата новобранци и им обясних: „Ще спим на върха на прохода. Вие двамата ще застанете на пост на долния път, единият отляво, другият отдясно. А вие двамата ще стоите пред скалата със стъпалата. Скрийте се в сенките. Чуете

289

ли звук, проверете с биноклите. Усъмните ли се в нещо, стреляйте и веднага ще ви се притечем на помощ“. - „Да, капитане!“, извикаха въодушевено новобранците. Предупредих ги да не крещят толкова и отсега нататък да не говорят. С моите дванайсет мъже намерихме закътано място сред скалите, където бяхме стреляли по терористите предишната нощ, и налягахме. Бяхме толкова изтощени, че заспахме, преди главите ни да докоснат земята. Някой ме побутна да се събудя. Отворих очи. Срещу мен стоеше висок, слаб мъж. Взех го за някой от постовите. „Време ли е?“, разтърках очи. Познатият язвителен глас ми отговори: „Време е. Най-сетне се срещнахме, капитане“. Веднага разбрах, че е Джемшид. Значи не бях прострелял него! Озърнах се уплашено. Седмина със самодоволни усмивки бяха насочили пушките си срещу нас. Пресегнах се за автомата си, но го нямаше. Опипах колана си за пистолета - бяха взели и него. Сритваха един по един войниците ми да ги събудят. Отвореха ли очи, момчетата ми преживяваха същия шок като мен и се оглеждаха смаяно наоколо, опитвайки се да проумеят какво става. Попитах къде са постовите. „За жалост, не си ги научил да не си включват слушалките в планината - поклати глава Джемшид. - Страстта към музиката им излезе прескъпо.“ - Уби ли ги?“, процедих през зъби. Отговори ми: „Да. Както ти уби шестнайсет мои другари снощи. Но стига толкова! Участвал си в достатъчно сражения да знаеш, че войната сее смърт. Интересно ми е обаче как се чувстваш сега?“ Едва тогава ми хрумна, че трябва да страхувам. Ала не се страхувах. С Джемшид се състезавахме. Той и аз. Войната бе превърнала смелостта, уменията ни, бдителността и интелигентността ни в двубой. И точно когато си помислих, че съм го надвил, той излезе победител. Това чувство ме разкъсваше отвътре и надделяваше над всичко друго, карайки ме за забравям грозящата ме смърт. Погледнах го право в очите: „Ето как - призлява ми, че още не съм те изтрил от лицето на земята“. Джемшид приближи до мен. Очаквах да стреля и се подготвих за куршума, но той коленичи до мен и ме попита: „Защо искаш да ме заловиш?“ Забелязах, че

290

държи броеница. „Ти да не би да не искаш да ме заловиш?“, отвърнах, впил очи в броеницата. Тялото на Джемшид обаче хвърляше сянка върху нея и не различавах добре мънистата. Той се засмя и вдигна към устата си ръката, стиснала броеницата. Тогава разпознах броеницата на сержант Решит, която донесе на Хамит ага от Ерзурум. Изумих се. Спомних си думите на Хамит на раздяла и се усмихнах горчиво. „Прав си, капитане -продължи Джемшид, разтълкувал погрешно усмивката ми. - И аз изгарях от желание да те заловя. Сигурно е някакъв екзистенциален стремеж, необходимост да докажеш себе си. Като в играта „Царя на крепостта“, която играехме като малки. Интересна игра. Първо издигаш кула от пясък, после някой се качва отгоре с вик: „Това е моята крепост“. Другите деца се опитват да го смъкнат оттам и да заемат мястото му. Най-силният се изправя отгоре и крещи като приятеля си, когото е победил: „Това е моята крепост“. И ние играем такава игра. Само че по-жестока, кървава версия.“ Възразих, че не играя игра, а искам да спра жадните за кръв врагове на държавата. „Хайде, капитане“, проточи отегчено той. „Интересен мъж като теб не бива да говори с клишета“. Стори ми се странно защо ли ме намира за интересен. И тогава за пръв път осъзнах, че изпитва уважение към мен. А най-странното бе, че дълбоко в себе си аз също го уважавах. Не биваше обаче да го показвам. „Не е клише -възнегодувах разпалено. - Готов съм да жертвам живота си за тези ценности.“ Той пристъпи още по-близо до мен и кимна: „Добре, няма да споря. Но не ти вярвам. Както и да е… суеверен ли си, капитане?“ Поклатих отрицателно глава. „А аз съм. Отрядът ти се състои от тринайсет войници. Не бива да убивам всички, защото тринайсет е нещастно число. Трябва да се пазим от него.“ Разбирах прекрасно, че не е суеверен. Обзет от любопитство, зачаках какво ще последва. „Тоест смятам да убия дванайсет.“ Погледнах войниците си. Лицата на повечето излъчваха решимост. Забелязах обаче, че Оруч трепери. Прииска ми се да му помогна, да го окуража, но не можех да направя нищо. „Има и друга спънка - продължи Джемшид. - Не оби-