Ахмед Юмит - Патасана

291

чам да смесвам нещата. Когато ям плодове след вечеря например, избирам или кайсии, или сливи, или диня. Не ги смесвам.“ Безсмисленото му бръщолевене ми опъваше нервите. „Стига глупости!“, извиках му, отчасти и за да вдъхна смелост на войниците си. „Искам да кажа, че ме сърбят ръцете да те убия. Но имаме дванайсет войници и един командир. Понеже не обичам да смесвам нещата, ще убия или теб, или войниците.“ - „Убий мен!“, изкрещях аз, изненадан от собствената си смелост. Джемшид ме погледна възхитен. „Поздравявам те за куража, но ти си само един, а те са дузина опитни войници.“ Усетих как мъжете ми се напрягат. Разбрах, че този разговор постепенно се превръща в мъчение. Джемшид несъмнено щеше да убие всички ни, но явно смяташе да се позабавлява, преди да дръпне спусъка. Трябваше някак си да го спра. Внезапно скочих на крака и се хвърлих към него, но той се отдръпна. Паднах по лице и в същия момент някой ме ритна силно по главата. Събудих се с ужасно главоболие. Чух бръмчене на мухи. Помъчих се да вдигна глава, някаква течност обаче буквално бе залепила лицето ми за скалата, върху която лежах. След малко щях да осъзная, че течността е собствената ми кръв - стичаше се от главата ми. Седнах бавно и облак мухи отлетя от тялото ми. Дебелите насекоми се приземиха на няколко метра от мен. Крилете им блестяха под слънчевите лъчи. Погледнах към тях и тогава забелязах войниците си. Лежаха в локви кръв на същото място, където предния ден бяхме убили петнайсетима терористи. С отчаяна надежда, че някой е оцелял, тръгнах бързо към тях. Огледах всеки. Бяха мъртви до един: Йорго, Оруч, Осман, Насър, Ихсан, Айхан, Мустафа, Назми, Селим, Еркан, Атилла, Муртеза. Ръцете им бяха завързани зад гърба. Всички бяха простреляни в тила. Яростно заудрях с юмрук по скалата, но скоро се строполих от изтощение. С усилие на волята се успокоих и седнах. Огледах се за радиоприемника - не го открих никъде. Бяха взели и него, и всичките ни оръжия. В манерките ни обаче имаше вода. Измих си лицето и раната на главата. Подпирайки се на скалите, тръгнах надолу към пътя. Не

292

бях на себе си. Бях изгубил много кръв, но яростта, кипнала у мен, ме държеше на крака. След около петстотин метра обаче ми причерня и припаднах. Съвзех се в гостната на Хамит ага. В стаята имаше още двама души. Чувах гласовете им. Отворих очи и видях полковник Ръдван и Хамит ага да седят един до друг върху възглавнички на пода. Усещах вкус на засъхнала кръв в устата си, който ме преследваше, откакто се бях свестил на скалите в планината. „Събуди се най-сетне, момчето ми!“, заслепи ме със златните си зъби Хамит, грейнал в широка усмивка. Помътеният ми ум оприличи блясъка на златните му зъби на дуло, просветващо на слънцето. В същия миг, поглеждайки лукавите очи на Хамит, които отбягваха моите, си спомних всичко. Чух полковник Ръдван да казва: „Надявам се скоро да се почувстваш по-добре, Ешреф.“ Лицето му бе посърнало, но долових, че донякъде ми е ядосан за случилото се. Не отговорих. Надигнах се в постелята, подпрях се на длани и се изправих. Полковникът ме предупреди, че не бива да ставам. „Почини си, моето момче“, додаде Хамит. Гласовете им отекнаха в ушите ми като натрапчивото бръмчене на мухите над мъртвите тела на войниците ми. Колкото повече говореха, толкова по-силно зазвучаваше бръмченето и вкусът на кръв в устата ми ставаше все по-непоносим. Тръгнах към полковника. Протегнах ръка и той ми протегна своята, решил, че искам да се ръкуваме. Аз обаче измъкнах бързо пистолета от колана му. За секунди свалих предпазителя, заредих и изстрелях всички куршуми в главата на Хамит. Полковникът скочи и закрещя уплашено: „Ешреф, какво направи!“ Помисли, че съм полудял и ще убия и него. Но аз му подадох пистолета. „Заради този убиха войниците ми - обясних му. - Хамит ага ни предаде. Претърсете къщата му и се обзалагам, че ще намерите терорист, ранен в коляното. Той ще ви каже всичко.“ Припаднах повторно, втренчен в лицето на полковника, което се разкриви от неверие и ужас. Този път се свестих в болницата. Два дни съм бил в безсъзнание. Две нощи съм говорил насън. Повтарял съм: „Хамит ще убие войниците ми. Не оставяйте Джемшид да

293

се измъкне“. Полковник Ръдван дойде да ме види същия следобед. Открили ранения терорист в спалните на съпругите на Хамит ага. Поступали го и той признал, че Хамит ага помагал на сепаратистите. Полковникът ми съобщи тъжно, че въпреки това щели да ме разследват, защото съм прострелял Хамит ага без доказателства и без разпит. Беше ми все едно. Мислех за Джемшид. Зарекох се дори да ме разжалват, да го издиря и да отмъстя за войниците си. Нямаше да имам мира, докато той е жив. Още преди да изляза от болницата обаче, Джемшид и шестима от хората му бяха убити при стрелба, открита от хеликоптер „Кобра“ в планината Джуди. Когато научих, че е загинал, ме обзе странна празнота, сякаш съм изгубил целта си, волята да живея. Думите му продължаваха да отекват в ушите ми: „Играта ни прилича на „Царя на крепостта“, но е по-жестока и по-кървава“. Тогава осъзнах къде се корени обзелата ме празнота - бях изгубил другар в игрите. Затова и той не ме уби. Не искаше да се лиши от другар в игрите. Мислех за него през целия престой в болницата. Съдът ме оневини. Но започнах да се държа странно. Не спях. Будувах дни наред, докато накрая се строполявах от изтощение и пред очите ми като на лента се нижеха събитията от Бойнузкия проход. Приеха ме отново в болницата. Този път в психиатричното отделение. Даваха ми хапчета за сън, караха ме да говоря. Говоренето ми помогна много. Останах там около месец. Според лекарите се бях възстановил, но командирите ми решиха, че вече няма да съм полезен на фронтовата линия. Предложиха да ме прехвърлят в Истанбул; отказах. Ето как се озовах тук, не точно на фронтовата линия, но по-близо до нея.