Ахмед Юмит - Патасана

- Чухме стрелба. Какво става?

Войникът отвърна, че няма представа. В същия момент някой прекъсна разговора. Войникът я помоли да почака няколко секунди и после и каза, че я свързва със сержанта.

- Здравейте, Есра ханъм. Сержант Ихсан е. Как да ви помогна?

Гласът му звучеше сърдечно и ведро. „Нямаше да говори така, ако хората му са пострадали“, помисли си Есра.

- Здравейте, сержант Ихсан. Чухме стрелба и се питах…

- Няма повод за тревога - прекъсна я сержантът.

- Няма ранени или…

- Не, слава богу - отвърна сержантът. - Всички са живи и здрави. Утре капитанът ще даде официално изявление.

- Как е той?

- Много добре, много добре, всичко е наред.

- Може ли да говоря с него?

- Не е тук и не знам кога ще дойде.

Думите на сержанта прозвучаха убедително. Нямаше смисъл да протака повече.

- Добре, ще му предадете ли, че съм се обаждала?

Есра прекъсна връзката с дълбока въздишка на облекчение. Капитанът беше невредим. Облекчението и обаче не продължи дълго. Не бе попитала дали схватката е приключила. „Ами ако не е? - помисли си и отново я обзе безпокойство. - Сержантът говореше, сякаш е приключила. Но не е сигурно. Все пак става дума за престрелка, а не за футболен мач! Тъмно е като в рог,

215

но той не участва за пръв път в сражение. Месеци наред се е бил в планините. Знае по-добре от мен какво да прави и как да се пази“, опита да се успокои тя. Напразно. Познатата тревога пак я загложди безмилостно. Не биваше да влиза в стаята на Елиф и да събужда Кемал в такова състояние. Заснова безцелно напред-назад по коридора.

216

Шестнайсета плочка

След като се влюбих в Ашмуникал, правех всичко възможно да я отбягвам. Не ходех в двореца и странях от всички места, където бих могъл да я срещна. Поради предстоящото пътуване на баща ми до Фригия и Урарту обаче се налагаше да се явя в двореца. Татко ме помоли да работя с неговия помощник Лай-мас, докато отсъства. Лаймас бе добър човек, ала малко наивен. Баща ми смяташе, че усърден и талантлив младеж като мен ще го допълва идеално. Не знаеше нищо за Ашмуникал, а нямаше как да не изпълня желанието му.

Всеки ден тръгвах към двореца със смесени чувства. От една страна, отчаяно копнеех да видя Ашмуникал, ала, от друга, се страхувах да я видя, както малките деца се плашат да не срещнат джинове в тъмнината. Докато помагах на добросър-дечния, но не твърде способен в работата Лаймас, мислите ми бягаха към крилото на най-горния етаж на двореца, където живееха жените на Пизирис. Каменна стълба отвеждаше до двете просторни помещения с изглед към Ефрат. Стремях се дори да не поглеждам към стъпалата, ала усещах присъствието на Ашмуникал и със сърце, изпълнено със страх, нетърпение и радост, очаквах да я срещна.

На седмия ден след като татко замина за Урарту, един от стражите на Пизирис дойде при мен, докато работех в дворцовата библиотека. Съобщи ми, че царят иска да ме види. Разтревожих се и се зачудих каква ли е причината да ме повика. Дали бе научил, че аз съм мъжът, с когото Ашмуникал е правила любов в храма? Невъзможно! Ами ако царят имаше шпиони в храма? Не, не би дръзнал да изпрати шпиони там. Макар и цар, Пизирис не би посмял да наруши неприкосновеността на преклонението пред боговете. Застанах пред владетеля, измъчван от въпроси.

Пизирис седеше на диван до прозореца. Жената до него гледаше през прозореца. Приближих почтително. Той ме погледна и аз коленичих със сведена глава.

217

„Стани, млади Патасана - нареди Пизирис благо, както никога не го бях чувал да говори. - Имам задача за теб. Чух, че се грижиш за библиотеката, откакто баща ти Арарас пое за Урарту по моя заповед.“

Изправих се, но продължих да се взирам в пода.

„Да, велики царю - отвърнах. - Благодарение на вас аз се грижа за дворцовата библиотека заедно с помощник-писаря Лаймас.“

„Не ми говори за бездарния Лаймас! - изрева царят. - И ме гледай, когато се обръщаш към мен.“

При тези думи вдигнах глава и до грозния Пизирис видях неземното лице на моята любима Ашмуникал. Веднага пак впих очи в пода.

„Лаймас явно е помътил и твоя мозък - подигра ми се Пизирис. - Вдигни глава и ме погледни.“

Послушах го безпомощно. Но се стараех да не поглеждам към Ашмуникал. Съсредоточих вниманието си само върху Пизирис.

„Да, велики царю. Какво ще ми заповядате?“, промълвих с разтреперан глас.

Пизирис се усмихна. Безформените му устни се разтегнаха, разкривайки дребните му редки зъби.

„Така те искам - отсече той. - Бъди умен и талантлив писар като баща си, мъж, на когото винаги разчитам да изпълнява заповедите ми!“