Ахмед Юмит - Патасана

375

кажеш името и адреса на приятеля си в Антеп, ще се наложи да общуваме по друг начин“, заплаши го той. Абид ходжа се разтревожи сериозно и реши да сътрудничи, но при условие да разговаря на четири очи с капитана. Войниците излязоха от стаята и Абид ходжа му обясни, че в Антеп се е срещал с Йъл-маз, главнокомандващия на антитерористичното поделение. Ако се обадел, командирът щял да потвърди думите му. Отначало командирът се стъписа, но след пояснението на капитана каква е причината за неочакваното обаждане, веднага отговори: „Да, снощи Абид ходжа беше с мен. Имай му доверие, той е предан гражданин“.

Капитанът обаче не беше сигурен. Обади се на полковник Недим от разузнавателния отдел на жандармерията и го разпита за Йълмаз. Разбра, че командирът е стопроцентово благонадежден. Тогава се извини на Абид ходжа и го освободи. „Надявам се разговорът ни да си остане между нас“, помоли го ходжата. Щеше да си остане между тях, разбира се, защото бе държавна тайна. Затова не каза нищо по въпроса и на Есра. Тя му повярва, независимо от интуицията и, че крие нещо. Доверието и не се основаваше на конкретни доказателства, нито на дългогодишно приятелство или на сериозни обещания; по-скоро извираше от връзка, наречена любов, но по природа крехка и със съмнителен развой. Ала доверието на Есра не разрешаваше нищо; напротив - отново пораждаше притеснителния, съществен въпрос, който чакаше отговор още от убийството на хаджи Сетар. Ако Абид ходжа е невинен, кой е убиецът? Капитанът не знаеше. А сега не му се и мислеше за това. Остави Есра сама с недоумението и и си тръгна. В момента го вълнуваше единствено тялото в пещерата.

376

Двайсет и шеста плочка

Трупът на Ашмуникал изчезна. Пизирис не предаде разбитото и, прекършено тяло на семейството и; не я постави в глинена урна и не я погреба като другите си покойни възлюбени. Не каза на никого какво е направил с нея. Унищожи Ашмуникал, на чиято красота би завидяла дори богиня.

Пизирис се разгневи повече, че безплодието му е изобличено, отколкото от изневярата на Ашмуникал. Всички в двореца вече бяха посветени в тайната, известна му от години. Опасявайки се слухът за позорния инцидент да не плъзне навън, царят прекрати разследването. Сред хората разпространиха скалъпена история как Ашмуникал паднала случайно от прозореца на харема. Освободиха родителите и, но едва след като ги обсипаха със заплахи. Пизирис разговаря с мен за Ашмуникал само веднъж. Попита ме кога съм я видял за последно, коя плочка е четяла и дали е изглеждала тъжна. Отговорих му спокойно и овладяно. Той поклати глава и смени темата.

Пизирис преживяваше най-лошите години от живота си. Мечтите му да възстанови Великото хетско царство рухнаха под напора на асирийското нашествие, разобличиха безплодието му и той проумя, че няма да остави наследник. Човек като него се примирява трудно с действителността. Пизирис се отдаде на детската си страст - лова. При всяка възможност напускаше града и не се връщаше с дни. Докато царят се опитваше да забрави провалите си и да изцери нараненото си достойнство с ловни излети, аз подхранвах омразата в душата си, която щеше да го вкара в гроба.

У дома, в двореца, в библиотеката, край Ефрат постоянно обмислях как да си отмъстя. Не мечтаех за бърза мъст; подготвях съвършената клопка за царя. Пизирис нямаше да се досети за кроежите ми, а разбереше ли, вече щеше да е паднал в капана. Моето отмъщение изискваше най-вече търпение. Застинал като сляпа змия, чаках най-подходящата възможност да нападна жертвата си.

377

Междувременно ергенството ми бе започнало да подклажда слухове и за да отклоня нежеланото внимание от себе си, аз се ожених за Пишувати - дъщеря на благородник. Мама беше щастлива; момичето, за което се ожених, бе щастливо; Пизирис бе щастлив; но аз все още не бях щастлив.

Бяха мирни години. Асирийците се занимаваха със своите дела. Саламанасар не се задържа дълго на трона. Наследникът му Саргон пое юздите на империя, в която цареше хаос. Щом укрепи властта си, проливайки кръвта на мнозина в своето царство, той насочи поглед към други земи.

Новият цар на Урарту, Руса, искаше да отмъсти за пораженията, нанесени на народа му от асирийците. И не криеше намеренията си. Споделяше ги открито в плочките, които ни изпращаше, и в разговорите си с нас. Когато четях на Пизирис посланията на Руса, виждах как в стареещите му очи се разгарят предишните искри. За да си отмъстя, аз се нуждаех от дръзките, но крайно неразумни идеи, които разпалваха тези искри. Пизирис обаче помнеше пораженията от миналото и действаше предпазливо. Поддържаше добри отношения с царя на Урарту, но се въздържаше да подкрепи открито намеренията му.