Ахмед Юмит - Патасана

- Не си виновен - успокои го Есра. - Несправедливо е да се обвиняваш. Нали и помогна?

- Не и помогнах - поклати глава Тимъти; Есра никога не го бе виждала толкова отчаян. - По-добре да бях излъгал. Така тя щеше да продължи да живее с мисълта, че брат и е някъде по света, макар да я е забравил. Разкривайки истината, аз и отнех надеждата. Кажи ми, кому е нужна истината?

367

- Хайде, Тим, знаеш, че не бива да разсъждаваш така. Без истината няма да ни остане нищо. Виж как се радваме, че сме открили плочките на Патасана, защото ще ни помогнат да прозрем истината!

- Имаш право, но в крайна сметка всичко е безсмислено.

Есра го погледна изумено. Вярно, понякога и се струваше, че Тимъти не придава особено значение на работата им и разкопките не го вълнуват. Сега разбра колко права е била и въпреки това се изненада.

- Кажи ми, Есра, каква незнайна истина ще ни разкрият плочките на Патасана? - продължи американецът.

- Как хетският период е…

- Не, не, имам предвид на каква фундаментална, непреходна истина ще ни научат?

Есра не разбра въпроса и се наложи Тим сам да си отговори:

- Човешката жестокост? Тази истина разкриват плочките на Патасана. А да не би да не я знаем отдавна? - Извиси глас и повтори: - Да не би да не я знаем? - Впери настойчиво очи в Есра и продължи: - Историята на човечеството ни я показва от самото начало. Идиотите, възпяващи „добротата, красотата и благородството“ на човешкия род, няма да променят тази истина… - Пое си тежко дъх и попита: - Знаеш ли защо не бях участвал в разкопки от толкова време?

Есра поклати отрицателно глава.

- Заради тази истина, която обсъждаме в момента. Преживяното във Виетнам ме разболя. Лекуваха ме в психиатрична клиника месеци наред.

Тимъти произнасяше думите, сякаш бяха незначителни подробности, но Есра се стъписа. Американецът бе преминал през психиатрично лечение! Ето защо говореше толкова уверено за военния синдром на Ешреф. Разбираше капитана от личен опит. Защо тогава, запита се Есра, и го съобщава едва днес? А защо да го споделя? Не е лесно да разкриеш, че са те лекували от психично заболяване. Но мъж като Тимъти, привидно толко-

368

ва спокоен, не би трябвало да страда от такива задръжки. Е, все пак и каза. И защо чак сега?

- Имаше един мускулест психолог с щръкнала червена коса. Не му знам истинското име, наричахме го Джери - продължи Тимъти. - Беше различен от другите. Обясняваше ми, че войната е нещо естествено. „Не си единственият, убивал хора по време на война - повтаряше ми той. - Преди теб милиони са убивали събратята си. Правил си нещо нормално. Не се обвинявай.“ С негова помощ се справих и можах да се съвзема. От него научих, че жестокостта, желанието да убиваш не е болест на нашата епоха. Така успях да забравя другарите си, които умираха до мен с разкъсани ръце и крака; които стенеха от болка и трепереха от страх. Забравих овъглените тела в опожарените села и писъците на виетконгските войници; мъжете и жените, които застрелвахме. Само благодарение на Джери съумях да се върна на работа след войната. Посветих се изцяло на археологията, за да не си спомням преживения ужас. Времето за смърт бе отминало, бе настъпило време за съзидание. Бях учен, чиято задача е да осветлява миналото, та хората да съградят по-добро бъдеще. Надявах се непознатите цивилизации да ни научат на много неща. И още щом защитих дисертацията си в „Йейл“, заминах за Месопотамия. Изпълнен с надежда, с вяра и решимост, започнах да разкопавам земята. За жалост, всяка могила, всяка гробница, всеки древен град, всеки храм, всяка библиотека потвърждаваха думите на Джери - не само в наши дни, а откакто свят светува, хората са непоправими негодници: извличат наслада от кръвопролитията и от страданията на другите. Не се отказах. Продължавах да разкопавам земята с надеждата да открия плочка, надпис, барелеф, знак, който ще ме опровергае. Всеки път обаче се гърчех от болка и срам, като детектив, стремящ се да докаже невинността на набедения си баща, защото всички улики, всички свидетелства разкриваха, че той е чудовище. Затова избягах и преди пет години дойдох тук. Тук, в този сравнително изостанал край, се опитах да намеря нови приятели и непринудена красота, за да възстановя връзката си с живота. Отчасти успях. Намерих

369

приятели в Антеп, в околните градове и села и те щедро ми направиха място в живота си. Открих колко прелестни са червените цветове на нара, колко сладки са сливите и гроздето, какво вълшебство крият народните песни. Открих обаче и че истината, преследвала ме толкова години, съжителства рамо до рамо с тях. Жестокостта, която съществува в Америка и във Виетнам, вилнее и тук. Спрях да слушам новините и да чета вестници, за да не разбирам колко хора загиват. Опитах се да избягам от човечеството, от себе си. Напразно! Невъзможно е да избягаш от себе си… Затова се колебаех, когато ме покани да участвам в разкопките. Страхувах се да не се изправя пред същата истина. И страховете ми се оправдаха. Сблъсках се отново с ужасната истина. Виждам я не само в плочките на Патасана, но и в съдбата на онази старица, в етническите вражди, в живота, опустошен от религиозен фанатизъм.