Ахмед Юмит - Патасана

342

- Съжалявам - отрони, свела глава като разкаял се престъпник. - Ако искаш, ще напусна разкопките.

Есра се намръщи.

- Не искам никой да напуска - сряза я тя. - Писна ми да ви слушам как се каните да зарежете работата. След толкова труд най-сетне виждаме светлина в тунела, а всички са готови да се разбягат… Кажи ми, къде би се усамотил Кемал?

- Какво имаш предвид? - заекна Елиф.

Главоболието на Есра се усилваше при всяка дума. Помисли си каква глупачка е Елиф.

- Какво имам предвид ли? - повтори язвително. - Например някое място, където преди сте ходили заедно. Усамотен бряг, тиха градина, пещера…

- Не. Просто се разхождахме край Ефрат, а Теоман вече провери там.

- Добре. А случвало ли се е Кемал да се ядоса и да отпраши нанякъде?

- Понякога. Когато се счепквахме, просто изчезваше. Не се обаждаше, а когато аз му звънях, не си вдигаше телефона - обясни младата жена. - После го питах къде е ходил, а той отвръщаше: „Никъде, шляех се“.

- Надявам се и този път да се шляе някъде - промърмори Есра. - Но горко ще съжалява за постъпката си. - В същия момент забеляза Мурат да и маха с ръка. - Викат ли ни?

Есра присви очи да види по-ясно.

- Да. Май са открили нещо.

Есра не се разбърза. Сипа си чаша вода от глинената кана и я изпи. Приятната прохлада на водата навлажни устните и раз-кваси устата и. Освежена, стана, сложи си шапката и се обърна към Елиф:

- Хайде, да отидем да видим какво да намерили.

Мурат ги пресрещна, преди да стигнат до библиотеката. Изглеждаше развълнуван.

- Открихме последните три плочки! - осведоми ги възторжено, подскачайки от радост. - В отлично състояние са, все едно Патасана ги е писал вчера.

343

Вече разполагаха с цялата лична история на Патасана, разказана в двайсет и осем плочки. Усилията им се оказаха плодотворни. Бяха пожънали паметен успех. Въодушевена, Есра прегърна Елиф, но не се стърпя да отбележи:

- Де да беше тук и Кемал!

Защото постижението им се дължеше и на него.

344

Двайсет и четвърта плочка

Не съгрешавах за пръв път, но за пръв път се бунтувах. Първия си грях извърших с Ашмуникал. Тя стана съучастничка и в бунта ми. Извърших първия си грях, докосвайки жена, която боговете и законът ми забраняваха да досягам. Тогава бях дете с наивно сърце, наблюдавах света с почуда и разбирах, че греша. Сега обаче не бях толкова сигурен, че греша. Този път щях да обмисля и да се насладя на греха, понеже вече не вярвах в боговете. Не ги почитах. Боговете и Пизирис вече не ме изпълваха с тревога. Боях се, че Ашмуникал няма да прости на глупавия предател, на жадния си за слава любовник, изоставил единствената си любов в името на нищо и никаква титла.

Тя ме дари с любов, внесе непознат трепет в живота ми, предложи ми сърцето и тялото си, научи ме какво е смелост и какво е грях и как да се наслаждавам на живота. Сега обаче се страхувах да не ме отритне. Изпълнен с боязън, изпратих помощника си Ерия в харема да занесе вест на Ашмуникал, че новите плочки с поемите на Лудингира са пристигнали в библиотеката и ако достопочтената господарка и ценителка на поезията поиска, да заповяда да ги прочете. После зачаках нетърпеливо в библиотеката. Помощникът ми Ерия се върна и ме обнадежди с новината, че благородната Ашмуникал ще посети библиотеката на другия ден. Обзет от безгранична радост, не знаех къде да се дяна.

На следващия ден изпратих помощника си, придружен от двама роби, да донесе глина. Още призори бях в библиотеката. Както винаги Ашмуникал не ме накара да чакам дълго. Посрещнах я на прага на библиотеката. Кадифените и очи ме погледнаха изпитателно. И в същия миг Ашмуникал сякаш разбра какво се е случило. Отдалечи се от мен. Застана до полиците и се взря в плочките. „Съобщиха ми, че са донесли поемите на Лудингира. Искам да ги видя“, рече. Беше студена и далечна, като непозната. Губех я или вече я бях изгубил. Тази мисъл ме влуди; забравил, че някой може да влезе и да ни види, сграбчих ръката

345

и и коленичих пред нея, умолявайки я: „Прости ми. Прости на този дребнав службогонец, възгордял се от благородството и познанията си. Прости на този глупак, неспособен да отличава доброто от злото, любовта от омразата. Прости на този идиот, който откри злато и го захвърли като прост речен камък. Прости на този безчувствен невежа, задето не осъзна, че животът без теб е най-суха пустиня. Прости непростимата му алчност, амбиция и вероломство. Ако не му простиш, последният камък, задържащ този клетник над пропастта, ще рухне в бездната и ще го повлече надолу. Ако не му простиш, това хилаво тяло ще изчезне във водите на Ефрат. Ако не му простиш, ще изгуби всичко добро, красиво и невинно у себе си и ще стане заложник в тъмния свят между живота и смъртта. Ако не му простиш…“ Усетих как ръката на Ашмуникал, застинала отначало неподвижно в моята, помръдва. „Стани!“, каза ми тя с разтреперан глас. Вдигнах глава и видях лицето и, обляно в сълзи. Разбрах, че не ме е забравила и още ме обича. Изправих се и прегърнах нежното и тяло, разтърсено от хлипането. Усетих топлата и кожа върху моята. Отново вкусих несравнимите и устни, солени от сълзите. Щом опиянението от срещата ни постихна, ме обзе тревога. Влязохме в тясната стаичка, където потърсихме укритие зад заключената врата. Целувах я в закътаното ни убежище и я обсипвах с благодарности, че ми е простила. Тя закри устните ми с длан. „Не ми благодари, защото не ти правя услуга. Вярно е, гневях ти се, но как си могъл да си помислиш, че съм спряла да те обичам? Нима земята спира да обича облаците, задето не и изпращат дъжд? Спира ли майката да обича детето си, когато то не се усмихва? Какво е семето без земята, зърното без слънцето, пчелата без цветята? Как си могъл да си помислиш, че ще спра да те обичам?“ С всяка нейна дума огнената страст в сърцето ми се разгаряше по-силно и горещината и нахлуваше във вените ми. Огънят стигна до слабините ми. Пречистен от всякакъв страх, си представих, че с нея сме единствените хора на земята. Прегърнах я и тя разтвори за мен дверите към крехкото си стройно тяло.