Ахмед Юмит - Патасана

Усмихнах се на този малък роб, когото изтощението не бе успяло да сломи. Поех подадената кана, отметнах глава и започнах да пия. Сладката прохлада на водата навлажни сухите ми устни и потече в устата ми. Макар и за кратко забравих огнения летен зной и тъмната скръб, обвила сърцето ми. Свещената напитка на небесата се вля по вените ми в цялото ми тяло и изми и пречисти душата ми. Усетих колко прекрасно е да дишаш, да докосваш, да вкусваш, да виждаш, да мислиш въпреки жестокостта на боговете, царете и хората. Водата, която робът ми поднесе, възвърна любовта ми към живота и силите ми да

334

се съпротивлявам. Много знаци на тази земя ни показват, че трябва да живеем - загрижен поглед, съчувствена милувка, искрен шепот, сладка усмивка, вкусът на сочен плод, нежните цветя, никнещи върху най-сухата пръст. Да забелязваме само тиранията и зверствата и да се давим в гняв, е несправедливо към самите нас. „Ашмуникал - отрониха сами устните ми. -Ашмуникал.“ Внезапно осъзнах колко болезнено ми липсва. Благодарих на детето и му върнах каната. То я пое и мълчаливо се отдалечи. Станах и тръгнах към Ефрат. Стигнах до водата, коленичих и си измих лицето. Изтрих следите от сълзите, пролени за татко. Усетих как хладната вода се стича по страните ми. Видях отражението си в неподвижните води на Ефрат. „Писарю Патасана - прошепнах, взрян в отражението си. После, клатейки глава, добавих: - Писарят Патсана изчезна. Остана само любовникът Патасана.“ Всички щяха да ме наричат „писаря Патасана“, но всъщност аз щях да бъда любовникът Патасана. Не бях успял да променя съдбата на сънародниците си, на града си, но щях да променя своята съдба.

335

Двайсет и четвърта глава

Макар да стоеше на шосето с гръб към нея, тя го позна по късата руса коса, широките рамене и високата фигура - беше Бернд. Понечи да го повика, но колегата и се скри сред тополите до пътя. Къде отиваше? Тръгна след него. Отдалечи се от черния път към селото и се насочи към тополовата горичка. Сенките я обгърнаха. Слънчевите лъчи не успяваха да проникнат през балдахина от дребни, гъсти листа, увенчаващи короните на стройните тополи. Есра не откъсваше очи от германския археолог, за да не го изгуби в сумрака. Видя го да спира; спря и тя. Не ги делеше голямо разстояние. Бернд се извърна внезапно и тя се шмугна бързо зад най-близкото дърво. Постоя скрита няколко минути, после надникна иззад ствола. Колегата и бе изчезнал. Излезе от укритието си и се заозърта. Бернд го нямаше, но едва ли бе отишъл далеч. Не би могъл да се придвижи бързо по неравната земя под издигащите се нагъсто дървета. Тя тръгна напред, като се оглеждаше предпазливо. Измина петдесетина метра. От германеца нямаше и следа. Колкото по-навътре в гората навлизаше, толкова по-тъмно ставаше. Накрая сякаш падна непрогледна нощ. Помисли си, че се е изгубила. Ала не, невъзможно беше. Все пак гората беше малка, простираше се на стотина метра околовръст. Тя продължи напред. Ала гората сякаш нямаше край. Миризмата на изгнила трева изпълваше черния въздух. Напредваше бавно, защото не виждаше добре. Ненадейно се спъна. В паднал ствол навярно? Взря се в мрака и видя, че не е дънер, а човешко тяло. „Божичко! Бернд?“ Коленичи уплашено до човека, проснат по лице върху земята. „Барнд? Какво стана, Бернд?“, заговори тя, докато се мъчеше да преобърне тежкото мъжко тяло. Усети нещо по ръката си -някаква тъмна течност. „Ранен ли си?“ Мъжът не помръдваше. Чуваше се само нейният глас, отекващ в гората. Най-сетне успя да преобърне мъжа. „Господи!… Ешреф!“, изпищя тя, видяла лицето му. „Ешреф е - каза познат глас. - А телата на Бернд и Тим са ей там.“ Ужасена, Есра се обърна натам, откъдето

336

идваше гласът. Някакъв мъж стоеше на няколко метра от нея. В тъмнината не различаваше чертите му. „Кой си ти?“, попита. „Срамота, Есра ханъм! - укори я мъжът и пристъпи към нея. -Нима не познахте човека, който ви гощава с вкусни ястия, с когото си бъбрите всеки ден?“ - „Ти ли си, Халаф?“ Гласът на Халаф отекна дръзко между дърветата: „Аз съм, разбира се!“. „Но защо си направил това?“ - „В памет на свой земляк“ - „На кого?“ - „Хайде, нима не се досещате? Говоря за Патасана. Вие нахълтахте в личното му пространство, ограбихте го.“

Тополите ненадейно пропуснаха слънчевите лъчи, сякаш изпълняваха нечия заповед. Светлината обля Есра и Халаф и тя видя кой стои срещу нея. Не беше Халаф, а мъж, прокраднал се през дълбините на историята, със странна шапка, дълга извезана мантия и широка сабя в ръка. „Патасана… - заекна уплашено Есра. - Ти си Патасана.“ - „Предупредих те“, отвърна и той на развален турски с гласа на Халаф. - Не изпълнихте волята ми, макар да прочетохте плочките. И ще си платите.“