Ахмед Юмит - Патасана

Ешреф, разбира се, не пропусна да отвърне на удара:

- Тогава не се гледай, защото несъмнено ще побеснееш.

- Тъкмо се канех да ти предложа да се вгледаш хубавичко в историята си. - Бернд се бе изправил, но се олюляваше, сякаш всеки момент ще се строполи. - Погледнете историята си

331

и ще успеете да разрешите и кюрдския проблем. Не го ли направите, чакат ви много неприятности. - Протегна ръка, преди капитанът да отговори. - Довиждане. Друг път ще продължим разискването.

Капитанът пое ръката му, макар да му стана неприятно, че го лишават от възможността да осветли мислите и чувствата си. Когато Бернд се отдалечи с несигурна крачка, Тим също се изправи.

- Ще отида с него. Не бива да шофира в такова състояние.

- Направо са го подлудили тези арменци - промърмори капитанът, когато двамата чужденци изчезнаха в мрака. - Прилича на арменски терорист, а не на археолог.

- Всички са луди - оплака се Кемал. - Никога вече няма да участвам в разкопки с такива като тях.

Пак се наложи Есра да успокоява всички.

- Сякаш няма проблеми в турските екипи!

- Има, но поне никой не обижда страната ни.

- Ще поговоря с Бернд, когато се върне - обеща Есра. -Сега да сменим темата.

- На твое място не бих го чакал - промърмори Теоман, отпивайки поредната глътка ракия. - Бог знае кога ще се върне.

332

Двайсет и трета плочка

Боговете накараха Лаймас да ми разкрие истината в избран от тях момент. След разговора ни нямах сили да се върна в двореца и да погледна лицето на Пизирис. Тръгнах към брега на Ефрат. Минах край роби, жънещи полята в летния зной, наближих реката и седнах под стара смокиня. Замислих се за преживените от мен години. Гневът ми бе стихнал, но болката жилеше сърцето ми като слънцето, което изсушава яркозелените треви.

Пизирис имаше право; бях безупречно образован и възпитан. Бях ерудиран, всеотдаен, усърден, смирен. И каква полза извличах от тези качества? Дядо също ги притежаваше, а как му послужиха те? Баща ми твърдеше, че ние, писарите, сме божествени пера. Но всички - умни или глупави, мъдри или невежи - бяхме чисто и просто пешки в кървавата игра на царете. Ала не бяха ли и царете играчки в ръцете на боговете? Нима боговете не наказваха и не възнаграждаваха и царете, както им хрумне? Нали именно боговете решаваха кой печели и кой губи войните?

В такъв случай виновни бяха боговете, а не царете. Да, виновни бяха хилядите богове на Хати, начело с бога на бурите Тешуб, съпругата му, богинята на слънцето Хепат, сина им Шарума и богинята Купаба. Нали те бяха истинските ни господари? Нали виждаха всички наши дела - и добрите, и лошите? И най-важното - нали царете, които водеха кървавите войни, бяха земните представители на боговете? Жреците казваха така. В плочките пишеше така. Предупреждаваха ни да се боим от гнева на боговете. Нашите божества бяха страшни и жестоки като боговете на асирийците, урартците, фригийците, като боговете на хората по всички земи, които познавах… Те ни изпращаха мълнии, пожари, болести, глад. Бяха могъщи и трябваше да се боим от яростта им. Но имаше ли по-жестока ярост от войната? Възможно ли бе гневът на боговете да е по-унищожителен от войната, къпеща в кръв Плодородния полумесец? Млади воини, обесени безмилостно, изнасилени жени,

333

старци и деца, прокудени от домовете им, хора, отправящи на различните си езици жалостиви молитви към небесата.

Каква полза извличаха боговете от страданията, смъртта, осакатяването и изгнаничеството на хората? Щом слугите им измираха, кой щеше да им издига величествени храмове, да им поднася ценни дарове, да ги почита с церемонии, да им се моли?

Дали пък за тези жестокости не бяха виновни боговете, а хората? Царете, земните представители на боговете, издаваха заповедите за смърт, плячкосване и унищожение, ала робите убиваха, режеха ръце и крака, избождаха очи и опожаряваха къщи. Те не биха извършвали такива злодеяния, ако не притежаваха могъщ инстинкт да убиват и рушат. Дали пък жестокостта не е присъща на всички ни - царе, благородници, простосмъртни и роби?

Седях под смокинята на брега на Ефрат и си задавах тези грешни въпроси, неспособен да открия отговорите. Всеки въпрос подклаждаше объркването ми и всеки хрумнал ми отговор засилваше страха ми. Докато умът ми се луташе из този хаос, дочух звук като стенание на ранен вълк.

Вдигнах глава и видях невръстен роб да ми подава кана. Тялото му се очертаваше по-черно от маслина на фона на злат-ното жито. Въпреки крехката му възраст мазоли покриваха попуканите му боси стъпала. Костите му се брояха под дрипите върху излинялото тяло. Повтаряше плахо с надежда да го чуя: „Искате ли вода, ваше сиятелство?“