Джефри Арчър: Въпрос на чест

— Какво има? — тревожно го попита Тони.

— Трябваше да убиеш Долара веднага като ти казах! — бе единственият коментар на баща му.

— Но защо?

— Защото са откраднали Декларацията.

— Но ти стоиш пред нея — напомни му Тони.

— Не стоя пред нея — раздразнено отговори баща му. — Не разбираш ли какво са направили?

— Не — призна Тони.

— Разменили са оригинала с онова безполезно копие, което ти собственоръчно остави на Националния архив.

— Но нали копието на стената е другото, изработено от Долара — напомни му Тони. — Видях го да ти го подарява.

— Няма такова нещо — каза баща му. — Аз имах оригинала, а не копието.

— Не разбирам — каза Тони озадачено.

Старецът се обърна.

— Ние с Ник Висенте ги разменихме, когато ти донесе оригинала от Вашингтон. — Тони гледаше баща си и не можеше да повярва на ушите си. — Нима си мислил, че ще допусна част от националното ни съкровище да попадне в ръцете на Саддам Хюсеин?

— Но защо не ми каза? — възмути се Тони.

— И да те пусна да отидеш в Женева, за да завършиш сделката, знаейки, че притежаваш фалшификат? Не, в моя план винаги се е предвиждало да вярваш, че оригиналът е във „Франшар и сие“, защото ако ти вярваше в това, щеше да повярва и Ал-Обайди.

Тони не каза нищо и старецът продължи:

— А ти положително нямаше да се бориш толкова за петдесетте милиона, ако имаше в главата си едно наум, че документът, с който разполагаш в Женева, е фалшификат, нали?

— И къде, по дяволите, е оригиналът в такъв случай? — сърдито попита Тони.

— Някъде в 19-и участък, ако питаш мен — отговори баща му. — При положение, разбира се, че онези вече не са се измъкнали. Което възнамерявам да науча точно сега — допълни той, отиде при бюрото си и взе телефонния указател.

Президентът на „Скилс“ набра седем цифри и поиска да говори с дежурния офицер. Докато чакаше да го свържат, погледна часовника си — беше 4:22.

Когато в слушалката се разнесе гласът на дежурния сержант, Кавали обясни накратко кой се обажда и зададе два въпроса. Изслуша внимателно отговорите и затвори.

Тони въпросително повдигна вежда.

— Още са под ключ, а чантата е в сейфа за иззети улики — каза баща му. — Имаме ли някой в 19-и участък?

— Да, един лейтенант, който напоследък не е свършил нищо, за да си оправдае парите.

— Е, значи е дошъл моментът да ги заслужи — каза старецът и тръгна към вратата.

Тони го изпревари и се затича нагоре по стълбата към спалнята си. Облече се светкавично и слезе, предполагайки, че ще изчака баща си поне няколко минути, но той вече го чакаше.

Баща му отключи входната врата и излязоха на тротоара. Не се виждаше никакво такси.

— Ще вземем колата — извика баща му и тръгна да пресича улицата към денонощно работещия гараж. — Всяка минута е ценна.

Тони се върна на бегом в къщата, взе ключовете, които стояха в чекмеджето на масата в хола, и настигна баща си малко преди той да спре пред тяхната клетка в гаража.

Докато слагаше предпазния си колан, Тони се обърна към баща си на задната седалка и попита:

— Дори да успеем да си върнем Декларацията, какво, по дяволите, смяташ да правиш с нея?

— Като начало лично ще убия Долара, за да съм сигурен, че няма да изработи следващо копие. А после…

Тони завъртя ключа.

Експлозията, която последва, събуди целия квартал за втори път тази нощ.

Четиримата мъже изтичаха надолу по стълбите на участъка. Най-дребничкият здраво стискаше чанта. Колата, чийто двигател работеше на празен ход от близо час, закова до тях. Единият от мъжете се отдалечи в мрака на нощта, така и не разбрал защо изобщо са го повикали.

Декстър Хъчинс седна отпред, а Скот и уредникът се вмъкнаха на задната седалка.

— „Ла Гуардия“ — късо заповяда Декстър и едва като тръгнаха благодари на агента, че ги е чакал цяла нощ.

Скот погледна часовника на таблото в секундата, в която индикацията се смени от 6:11 на 6:12.

— Не карай с превишена скорост — побърза да предупреди агента Декстър. — Загубихме предостатъчно време в разправии.

— Кога е следващият полет? — попита Скот.

— В седем и половина, на „Делта“ — отговори шофьорът.

Декстър взе телефона, набра десетцифров номер и каза:

— На път сме, сър. Ще върнем каквото трябва до десет часа. — После затвори и се обърна, за да се увери, че притихналият уредник още е с тях. Човекът стискаше чантата, която бе сложил на коленете си. — По-добре извадете всичко ненужно оттам — посъветва го Декстър. — Иначе никога няма да минем през прегледа на ръчния багаж.