Джефри Арчър: Въпрос на чест

В 9:37 водещата кола се вмъкна между две полицейски бариери и излезе на Конститюшън авеню. Декстър видя подредените за парада платформи и нареди да изключат сирените. Последното, от което имаха нужда, бе някой да ги забележи как спират през Националния архив.

Скот видя екипа пръв. Наведе се напред, чукна Декстър по рамото и му посочи напред. В дългата опашка пред входа на Националния архив се виждаше екип на Си Ен Ен.

— Няма как да не ни забележат — каза Декстър, обърна се към Менделсон и попита: — Има ли други начини да се влезе в сградата?

— Има сервизен вход откъм Седма улица — отговори Менделсон.

— Отлично! — възкликна Декстър.

— Подминете главния вход и ме оставете на ъгъла — каза уредникът.

— Да ви оставя на ъгъла? Сам? — не повярва на ушите си Декстър.

— Ами ако съм заобиколен от агенти, всеки ще… — запъна се Менделсон.

— Да, да, да… — каза заместник-директорът, после взе телефона и нареди на другите две коли незабелязано да се отделят.

— Май ще се наложи да рискуваме — обади се Скот.

— Знам — каза Декстър. — Но поне ти можеш да отидеш с него. В края на краищата, така и не можа да заприличаш на агент. — Скот не знаеше дали да приеме тази забележка като комплимент, или обратно.

Докато подминаваха Националния архив, Декстър се обърна с гръб към телевизионния екип и попита:

— Колко са?

— Шестима — отговори му Скот. — Онзи, дето е с гръб към нас, май е Шоу.

— Покажете ми къде точно искате да спре колата — каза Декстър на Менделсон.

— След петдесетина метра — отговори му той без замисляне.

— Вземи ти чантата, Скот.

— Но… — понечи да се възпротиви Менделсон, но видя лицето на Декстър и реши да не си хаби думите.

Колата спря до тротоара. Скот сграбчи чантата и изскочи навън. Менделсон го последва. Осем агенти се разхождаха по тротоара и правеха всичко възможно да не привличат към себе си внимание. Никой от тях не смееше дори да погледне към стъпалата пред Националния архив. Двамата неправдоподобно изглеждащи партньори бързо пресякоха Конститюшън авеню и се затичаха по 7-а улица.

Когато стигнаха до сервизния вход, Скот едва не се сблъска с тревожно очакващия ги Колдър Маршал, който също като агентите крачеше пред товарната рампа.

— Слава богу! — бяха единствените думи на архиваря, когато видя Скот и Менделсон, и после, без повече думи, той ги поведе към отворените врати на товарния асансьор. Изкачиха се два етажа и се затичаха към хранилището…

Маршал кимна и запъхтяният уредник излезе отпред и набра на малкия панел до вратата комбинацията за влизане.

Застанаха пред бетонния блок, направен, за да съхранява Декларацията за независимостта, изправени като жреци пред олтар. Скот най-сетне намери време да погледне часовника си — беше 9:51.

Менделсон натисна червения бутон и се разнесе познатият грохот на преместващите се железни плоскости. Пред тях бавно се издигна празна витрина с остъклена бронзова рамка. Когато стъклената витрина стигна нивото на гърдите им, той докосна втория бутон.

Архиварят и уредникът пристъпиха напред, а Скот отвори чантата. Архиварят извади от джоба на сакото си два ключа и подаде единия на своя колега. Двамата се заловиха да отключват и развиват дванайсетте специални винта, разположени на равно разстояние по масивната периферия. Когато свършиха, се наведоха над тежката рамка и бавно вдигнаха стъкления капак.

Скот извади контейнера и го подаде на архиваря. Маршал разви капачката и остави Менделсон внимателно да извади съдържанието му.

После двамата бавно, сантиметър по сантиметър развиха безценния ръкопис и го разстлаха върху стъклената основа, където беше законното му място. Скот се възползва от възможността и се наведе за последен път, за да провери погрешно изписаната дума.

— Боже мой, за още колко много неща трябва да отговарят англичаните — бяха единствените думи на архиваря.

Колдър Маршал и уредникът бързо завинтиха дванайсетте винта по рамката и отстъпиха крачка назад.

Задържаха се само за секунда и Скот за последен път погледна часовника си. Часът беше 9:57. Той вдигна поглед и видя Маршал и Менделсон да се прегръщат като деца, получили безценен подарък.

Скот се прокашля.

— 9:58 е, господа.

Архиварят се сепна за миг, после натисна червения бутон. Масивната рамка се издигна в бавното си пътешествие към галерията, където я очакваха посетителите.

Колдър Маршал се обърна към Скот. Само почти незабележимата му усмивка издаваше колко е доволен. Той се поклони като японски воин, за да покаже, че смята случая за приключен по запазил достойнството му начин. Уредникът се ръкува със Скот, след което отиде при вратата, набра секретната комбинация и вратата бавно се отвори.