Марк Фрост - Шестимата месии

— Разбира се, че няма да го прави, особено ако държи да доживее до вечеря. Ако разгледаме този въпрос исторически, самата идея е възникнала, защото евреите в Израел са искали от небето да се спусне човек със свръхестествени възможности и да ги спаси — съвсем нормална реакция за народ, прекарал хиляда години в робство, не мислиш ли?

— Бих искала да слязат при нас на ескадрони.

— Тогава дошъл Исус и… всъщност няма значение какъв смяташ, че е бил той, защото останалото е история. Но от тогава насам в западната култура съществува традицията винаги когато наближи краят на едно столетие, както е сега, заедно с ужаса, че наближава денят на Страшния съд, да се събужда и надеждата, че ще се появи Спасителят и ще оправи нещата. И кой знае защо се смята, че тази роля може да се играе само от един.

— Намекваш, че е възможно да има повече от един месия? — поиска да се увери Айлин. — Но не е ли ясно по дефиниция, че той може да е само един?

— В Кабала може да се намери алтернативна идея, която винаги ми се е струвала много по-логична: в живота на всяко поколение има няколко души, които са живи през цялото време — без те да съзнават, че притежават подобно качество — и които, ако събитията го наложат, могат да влязат в ролята на месии.

— „Ролята“ на месии?

— По същия начин, по който ние играем ролята на своя живот: щурайки се през определеното ни време по сцената, вдигайки шум и създавайки неразбории, опитвайки се да кажем един бог знае какво. Ако погледнеш на нещата от необходимия ъгъл, не мислиш ли, че в грандиозното шествие на живота месията е просто един от по-интересните герои?

— Добре, нека е така, но какви събития биха накарали месиите да се намесят?

— Предполагам страшните бедствия: катаклизми, епидемии, апокалипсис. Нашият герой има нужда от сериозна мотивировка. Споменатата теория твърди, че той би могъл да ни предвожда през цялото време, без никой да осъзнае това.

— А какво ще стане с онези, които не бъдат между избраниците? — попита тя.

— Те — тези щастливци — ще доживеят дните си и ще умрат в мир.

— Без дори да се досетят за ролята, която биха могли да играят?

— За тяхно добро, нека се надяваме, че няма да разберат. Месия — това е ужасно бреме. Всички се хвърлят в краката ти и те молят да ги излекуваш от ревматизма им. Отвориш ли уста, и хората чакат оттам да се посипят перли на мъдростта. Само болка и страдание, без шанс да чуеш добра дума накрая.

— Като си говорим за разпъването на кръст, имаш ли нещо против да помръдна? Направо ми се схвана вратът.

— Нищо против. И без това почти свърших — каза той, облизвайки напрегнато устни.

Айлин се отпусна и обърна глава, поглеждайки покрай Джейкъб към другия прозорец.

— Кажи ми… аз никога не съм си представяла ясно какво точно ще направи месията за нас, ако се появи.

— По този въпрос има забележително различие в мненията. Една от школите вярва, че той ще се спусне за един миг от небесата и ще спаси света от вечния мрак. Друго учение смята, че той ще се появи, размахал меча на отмъщението, за да накаже грешните и да възнагради праведните, от които имало към дванайсетима. Най-сетне трети твърдят, че ако се намерят достатъчно човешки същества, готови да поемат по пътя на доброто, той ще се покаже само веднъж и ще ни поведе — всички, без изключение — през седефените райски врати.

— Значи зависи с кого разговаряш?

— Не споменах за две трети от целия свят, които изобщо не вярват в тази идея.

— А в какво вярваш ти, Джейкъб?

— Откакто стигнах до заключението, че това е област, в която само мога да призная въпиещото си невежество, реших, че този въпрос е прекалено важен, за да отговоря с каквато и да е степен на убеденост.

— С други думи, оставяш убедеността за фанатиците?

— Точно така. Възприел съм подхода „да осъмнем и ще видим“. Когато умра, или ще видя, или няма да видя. — Той съвсем искрено се разсмя, обърна скицника си и й показа завършения портрет. Оказа се, че има твърда ръка и точно око, защото чертите й бяха изкусно предадени — високите скули, извивката на тъмните й вежди — въпреки че ставаше дума за нещо много по-дълбоко от външната прилика.

Доловил бе нещо от характера й, сепнато осъзна тя: гордостта, своенравността, дълбоко скритата уязвимост, пронизваща всички слоеве на втвърдената обвивка, под която се крие романтичната идеалистка. Актрисата, прекарала безброй часове пред огледалото в съзерцаване на собственото си лице, неспокойната жена, постоянно нащрек, бореща се срещу опасността да сбърка някоя реплика или да се подхлъзне на сцената… и все пак тя не бе виждала от толкова време тази отдавна забравена нежност, затова очите й плувнаха в сълзи.