Марк Фрост - Шестимата месии

Не му липсваше чувство за ирония, отбеляза си Джейкъб. Зад тези очи имаше много повече, отколкото човек би допуснал.

— Който ще се издигне и отново ще падне в пепелта — допълни Джейкъб.

— Дълъг път. — Мъжът сви рамене, явно намеквайки за своето състояние. После остави меча до неговия събрат и мъчително пое въздух.

— Лошо ли си ранен, приятелю?

— Огнестрелна рана. В гърба, под лявото рамо.

— Ще ми дадеш ли да я видя?

— Лекар ли си?

— Следващото най-добро нещо — свещеник.

Погледът на мъжа просветна, но веждите му се свиха в съмнение.

— Свещеник? Ти?

— Защо ме гледаш така странно?

— Не приличаш на свещеник.

— Свещеник, равин — каква е разликата? — попита в отговор Джейкъб, помагайки на мъжа да свали куртката от раменете си. — А ти къде си се научил да говориш английски толкова добре?

— От един свещеник… той беше католик.

— Е, добре… има всякакви свещеници.

Грубата превръзка бе засъхнала по краищата, но от центъра на раната все още се просмукваше тъмна кръв.

— И аз съм свещеник — неочаквано каза мъжът. — Монах.

— Будист?

— Шинто 21 21 Древната религия на Япония, в която имало много богове, олицетворяващи различни части на природата и в която специално място заемали мъртвите. — Б.пр. .

— Значи си от Япония, така ли?

— Чувал си за шинто ?

— По-скоро съм чел, а освен това се запознах с няколко шинтоистки монаси от твоята родина миналата година в Чикаго. От кой остров си?

— Хокайдо.

— Онези хора бяха от Хоншу.

— Хай. Голям град, много хора.

— Шинто не означава ли „пътя на боговете“?

Джейкъб отлепи превръзката от раната и мъжът леко трепна в мига, в който последния слой тънък бинт се отдели заедно с парченце съсирена кръв. Отдолу, точно под лявата ключица, се показа малка кръгла дупка. Плътта наоколо изглеждаше травмирана, но не се забелязваше зачервяване, нито признаци на инфектиране.

— Да. Ками-но-мичи — отговори с малко закъснение мъжът с глас, в който не се долавяше никакво безпокойство от докосванията на Джейкъб. — Ками означава „по-висш“ — боговете над нас.

Куршумът бе проникнал в гърба през мускул, беше се плъзнал по едно от ребрата и се бе отклонил, за да излезе отстрани — там се виждаше друга голяма дупка, на около два пръста под първата. Дишането му звучеше нормално, значи дробът му не бе засегнат. Изведнъж Джейкъб почувства колко е нелепо да прави подобни заключения — та кой бе той, да не би да беше хирург?

— Можеш да благодариш на боговете над нас, че в момента не се разхождаш заедно с тях — каза Джейкъб, забравил за миг за собствените си болежки. — Трябва ни нещо, с което да почистим тази рана.

— Спирт.

— Имаш късмет — предният вагон е пълен с пътуващи артисти. Къде намери този бинт?

Мъжът посочи топ памучна марля, сложен на един сандък край тях.

— То това си е цяла болница — въздъхна Джейкъб, размота марля от топа и започна да я нагъва за по-плътно. — Разкажи ми за свещеника… онзи, дето те учил на английски.

— Живееше в нашия храм. Американски мисионер.

— Аха, дошъл да ви покръсти в правата вяра, нали?

— Накрая ние го направихме един от нас… още е там.

— Е, едно добро дело влече след себе си друго. Май трябва да отида за спирт.

За миг Джейкъб се поколеба да помръдне. Не знаеше дали мъжът му има достатъчно доверие, за да го пусне. Явно беше така — той дори не се обърна.

— Къде си чел за шинто ? — попита японецът.

— В една книга от моята библиотека у дома — превод на английски, разбира се. Не си спомням заглавието…

— „Коджики“ ?

— Да, мисля, че беше така.

— Къде си видял тази книга?

— Един от шинтоистките свещеници ми я подари миналата година в Чикаго по време на Парламента — каза, че била първият превод, който изобщо бил правен.

— А виждал ли си друго копие? — продължи мъжът и този път се обърна с жив интерес. — На японски?

— Не — отговори Джейкъб, но въпросът, кой знае защо, не го изненада. Напротив, в съзнанието му нещо се намести, макар да не можеше да определи точно какво. — Защо?

Мъжът го изгледа втренчено със странните си матови очи.

— „Коджики“ — първата книга — беше открадната от храма.

— Не знам защо, но очаквах да ми кажеш това — тихо произнесе Джейкъб.

26 септември 1894

Влакът ни тръгна точно в единайсет тази сутрин — ако не друго, американците са маниаци на тема точност. В момента пътуваме на „Панаирния експрес“, пуснат миналата година, за да поеме трафика до и от Световното изложение. Ще изминем осемстотинте мили до Чикаго за под двайсет часа — необикновен факт, заедно с луксозното обзавеждане на влака. При това не просто лукс, а лукс от най-висша класа. Борбата за доларите на клиента е начин на съществуване тук: повече, по-бързо, по-голямо — това фетишизиране на подобренията е безкрайно, но в една страна без история мислите на всички неизбежно са насочени единствено към бъдещето. И все пак, преди да помислят, че най-сетне са напълно цивилизовани, трябва нещо да направят по отношение на тази своя пристрастеност към обществените плювалници.