Марк Фрост - Шестимата месии

— Как се чувстваш напоследък, Джек?

— Що за абсолютно тъп и неуместен въпрос е това?

— Не бих бил искрен, ако не ти призная, че от известно време ме тревожиш…

— Сега вече си на път да ме ядосаш…

— Може би ще е по-добре, ако се изразя по следния начин, Джек: наблюдавайки те с очите на лекар, аз не мога да не забележа в теб определени… стереотипи на поведение.

— Какво?

— Става дума за определени симптоматични склонности към…

— Стига си увъртал и направо казвай, каквото си дошъл да кажеш!

Дойл продължи да го гледа, разнообразявайки това със замислено поклащане на глава.

— Хрумна ми мисълта, че е възможно да си стигнал до умопомрачение през годините след първата ни среща.

Макар да седяха в полумрак, Дойл забеляза как кръвта нахлува в лицето на човека пред него така, както се качва живакът в побеснял термометър. Джек наистина положи титанично усилие на волята, за да не позволи на надигащия се в него гняв да избухне. За един напрегнат момент Дойл бе готов да признае, че стратегията му се е провалила и дори се изплаши, че ще му се наложи да се защитава срещу опит за физическа разправа: той може и да знаеше как да извади някого извън себе си, но Джек знаеше как да убива. Но вместо атака той видя мушнат в лицето му крив, смазан пръст и чу глас, едва излизащ от гърлото.

— Ти… нямаш… никаква… представа. — В ъгълчетата на устата на Джек бе избила бяла пяна, той дишаше тежко, като разгневен бик.

— Не знам фактите, съгласен съм — призна Дойл, съумял да запази, без сам да знае как, вбесяващо спокойния си глас. — Мога да разчитам само на наблюденията си. А ти каква друга информация си ми дал, за да направя някакви изводи?

— Дали би искал да чуеш, че в живота ми е имало моменти, когато съм се обръщал към онова, което минава за разум на Създателя на този свят, да ме остави да умра? Че съм лазил на окървавени колене и съм се молил като смахнат пастор на Бога, в който дори не вярвам? Това ли искаш, Дойл? Защото такава е истината. И с удоволствие мога да ти съобщя, че не съществува Бог, такъв, какъвто се опитват да ни убедят, че го имало, защото нищо, макар и слабо наподобяващо подобно същество, не би оставило жив някого от нас, низшите създания, в такова състояние.

„Отлично — отбеляза наум Дойл, — помпата е готова да заработи.“

— Значи Той… реши да те остави жив, за да страдаш, така ли?

— Колко глупав, повърхностен извод… Ти чу ли поне дума от това, което ти казах? Че няма кой да взема решения, свързани със съдбата ни; че никой не стои над нас свише — нито същество, нито… нищо! Можеш ли поне да се опиташ да ме разбереш?

Дойл го гледаше безмълвно. „Нека се изприказва.“

— Няма нито по-висш, нито по-низш разум, който се интересува от нашето съществуване, така че ние, Дойл, сме сами на този свят и всеки от нас е оставен да се носи в студеното и празно пространство. Това е като мръсна шега на стената в обществена тоалетна: всичко е грешка, жестока, случайна и напълно лишена от смисъл като жп катастрофа…

— Имаш предвид човешкия живот?

— Имам предвид Творението !

Джек се наведе напред — светлите му очи блестяха като диаманти в тъмнината на купето. Гласът му се сниши до дрезгав шепот:

— Всеки камък, всеки стрък трева, всяка пеперуда. И на първо място Човека: без предварителен план, без определена цел… нашето съзнание не е нищо друго, освен една глупост, в най-добрия случай нещо достойно само за насмешка. Ако в човешката природа е заложена някаква поезия, тя е точно толкова смислена, колкото и несвързаният брътвеж на маймуната. Но светът на човека — обществото — е влязъл в общ заговор да скрие тази тайна от нас. Това не ти ли се струва любопитно? На теб — човека, склонен да подхожда към всичко със строгостта на учен аналитик?

— За какво говориш?

— Животните се раждат с инстинкт за оцеляване и постепенно се научават как да го правят. Човекът е единственото създание, което изпитва нуждата да се самозаблуждава, че има някаква по-дълбока причина във факта на неговото съществуване. Ние тънем в лъжи и фантазии за неща като любов, семейство и благодушен Бог в небесата, седнал да ни съзерцава какво правим… Всъщност и това е инстинкт за оцеляване, с който сме закърмени още с първото си вдишване, защото за обществото е жизненоважно неговите членове да не открият колко жалко и лишено от смисъл е тяхното съществуване. Нали иначе щяхме да захвърлим сечивата, да зарежем целия този изнурителен труд и… и какво щеше да стане със скъпоценното ни общество тогава ?