Марк Фрост - Шестимата месии

Настана тишина, нарушавана единствено от глухото, ритмично потракване на колелата по релсите. Джек не беше мигнал и не бе отместил поглед от Дойл. Дойл също го гледаше право в очите.

— Представи си друга възможност: ами ако произходът на нашия свят е още по-лош? Ами ако действително има Създател и той се е потрудил, предварително обмисляйки плана на Земята, всички форми и очертания? И какво би било, ако това същество е напълно и безнадеждно побъркано?

— Ти в това ли вярваш, Джек?

— Знаеш ли какво ще намериш тук долу — той заби юмрук право в слабините си, — когато отстраним всякаква цивилизованост, навици, мили спомени, когато смъкнем като кожа на животно всяка изкуствено създадена обвивка от онази марионетка, която представляваме?

— Ти ми кажи — тежко преглътна Дойл.

— Нищо — отговори му Джек с едва доловим шепот. — Празно пространство. Нищо, което да се види или да се чуе. Никаква мисъл, нито дори отглас на макар и най-слабо ехо. Това е тайната, скрита под стълбището, която никой не бива да разкрива. Затова ни учат още в детската ни възраст: „Не гледайте там, деца; стойте си тук на топло до огъня и ние ще ви разкажем лъжите за величието на човека, с които нашите родители са ни закърмили“. Защото те знаят, че сблъсъкът с тази празнота ще изтрие всякаква вяра в това за какво сме се смятали, така както подкованият ботуш смазва пчела. — Джек вдигна обезобразените си ръце. — И ето, ти виждаш пред себе си една злощастна грешка: аз влязох в празнотата, още съм там и още съм жив… но това вече нищо не означава за мен.

Спаркс се поусмихна, но усмивката му беше мъртвешка, а очите му блестяха с болезнен триумф. В този миг влакът се заби в тунел и тъмнината около тях сякаш се сгъсти още повече. Дойл сви пръсти, защото не знаеше дали ще живее, или ще умре, но с облекчение би посрещнал физическа схватка, болка дори — нещо, каквото и да е, но осезаемо и реално, вместо това безкрайно пропадане на Джек.

— Ето така, с този радостен шепот в ухото, аз посрещам всяко утро — тихо продължи Джек, чийто глас се разнасяше в почти пълната тъмнина. — Не ме напуска, не ми дава дори миг облекчение и така продължава животът ми. „Умопомрачен“, казваш? Не си хаби достойните за съжаление клишета по мой адрес, докторе . И ти имаш нужда от просветление. С нищо не си по-добър от останалите: слагаш имена на неща, който са ти непонятни, само и само за да изтласкаш надалече тъмнината. Това е първото убежище на страхливеца. Помня, че навремето бях склонен да очаквам от теб нещо повече от празни тиради. А може би успехът се е отразил не само на джобовете, а и на разсъдъка ти? Дали обяснението не е това? Още не си се предал съвсем, лицето ти още е свежо, все още се опияняваш от възхищението на тълпата. Приготви се, Дойл часът за уреждане на сметките приближава! Те няма да допуснат никой да се радва на успеха за дълго. Те окосяват всеки стрък, издигнал се над останалите.

Влакът излезе от тунела и в купето малко просветна. Лицето на Джек беше само на педя от неговото; очите му оставаха все така приковани в очите му и Дойл не знаеше как да скрие страха и отвращението си. Усети, че го обземат съмнения: човекът пред него не само имаше болен мозък, но и болна душа, и осъзнаването на сериозността на заболяването му пречеше да реагира адекватно. Но откъде се бе появило всичко това? Какво го бе причинило? Не му оставаше нищо друго, освен да продължава с въпросите:

— А защо не са отнели живота на такъв като теб, научил истината?

Джек се облегна, сви рамене и небрежно свали някакъв конец от ръкава си.

— Това… място… е ужасно, но не съвсем лишено от интерес. Представи си, че случайно се натъкваш на уличен бой: завиваш на ъгъла и виждаш двама непознати, опитващи да се убият с последните резерви злоба, съхранени в телата и душите им. Изходът на схватката не те интересува, но рукналата кръв, спектакълът… това приковава погледа ти и ти просто не можеш да го откъснеш. Така е и с другото: прегърни празнината и тя ще окаже същия хипнотичен ефект върху въображението ти — какво ужасяващо безсмислие съдържат в себе си обикновените човешки същества! Факт, който би бил трагичен, ако не беше толкова комичен… Представяш ли си: цялата помпозност, всичките усилия, тази раздута и самонадъхана значимост на индивида, това взаимно раздаване на награди, тези парадни шествия, напъните нещо да бъде постигнато. Труд, борба, боготворене, любов. Сякаш има някакво значение!… Защо не се самоубих ли? — грубо се изсмя Джек. — Да, можеш да ми зададеш този въпрос. Защото животът е толкова жесток, че ме кара да се смея, а това е единствената причина да продължавам да живея.