Марк Фрост - Шестимата месии

Дойл бавно и предпазливо пое дъх, надявайки се Джек да не забележи промяна в реакциите му. Само веднъж досега бе чувствал присъствието на някой толкова трескав и чужд човек, само веднъж. Джек постепенно бе навлязъл в територия, напълно погубила разсъдъка на брат му. Дали генетичната им обремененост не ги обричаше на един и същи край? Нима това зло се бе таяло в душата на Джек още от самото начало?

— Реших да убия мъжа, наел ме за свой помощник — Диего Монтес. Казваха му Арахна — „Паяка“. Монтес вече бе свикнал да се осланя на моята хитрост. Живееше като тъпо животно, съвсем малко различавайки се от кръвосмучеща твар, беше напълно корумпиран, плячкосваше от живота всичко, до което се докоснеше, продаваше женска плът, крадейки индиански момиченца от селата из вътрешността, предлагаше телата им, докато погрознееха, и тогава ги изхвърляше на улицата като непотребен боклук. Лицето му, хъркането на полипите в носа му, докато дишаше през уста, наркотиците и алкохолът, които поглъщаше без мярка, лакомията, с която ядеше — всичко това ме отвращаваше. Започнах да гледам на изпълнението на смъртната присъда, която бях произнесъл над него, като на върховен израз на свободата на моята воля… Една нощ се промъкнах в къщата му и прерязах гърлото му с бръснач както спеше. Нищо и никакво усилие — само прекъснах гласните му струни, за да не вика. Когато се събуди, притиснах го в леглото и загледах как животът напуска тялото му.

Джек изглеждаше като човек, разказващ история от книга, която е чел някога. Дойл не можеше да помръдне.

— Чувствах се напълно спокоен. Бях безжалостен като орел, понесъл плъх в ноктите си. Не усетих някакъв свещен дух или душа да излита от тялото и нямах чувството, че от небето ни наблюдават ангели. Не изпитвах и никакви угризения. Обхванало ме бе единствено пълното безразличие на джунглата. Но получих потвърждението, което търсех. Експериментът ми бе успял… С едно усложнение: имаше свидетел — жена, станала да се измие в съседната стая. Чух я да върви, точно когато се готвех да си тръгвам. Беше Рина.

Дойл не успя да скрие изненадата си.

— Да, точно така — онова красиво и нелепо момиче, с което бях живял. Беше ужасена от престъплението, което ме бе видяла да извършвам. Вече беше станала проститутка — Монтес я бе направил такава. Разплака се и ми разказа как е стигнала до това падение от отчаяние, след като съм я изоставил. Можех да убия и нея, без никакво усилие, тогава и на място, но ми се стори, че присъствието й не е случайно… не беше възможно да е случайно, трябваше в него да има някакъв смисъл, който в крайна сметка щеше да се изясни. Но мисля, че решението ми бе повлияно в най-голяма степен от чувството на своеобразна нежност към нея. Оставих я да живее. Помогнах й да избяга от къщата. Дори взехме решение да я взема със себе си, когато напусна страната — нещо, което смятах да сторя незабавно… Оказах се прав. Имаше смисъл в присъствието й там. Два дни по-късно двайсет души, работещи за Диего Монтес, ме заловиха, докато чаках да се кача на борда на кораб, отплаващ за Белиз. Рина трябваше да ме чака на кея, бях я оставил сама за около час, за да си купи шапка, а тя ме бе предала. Ясно бе, че изобщо не я интересувах. Но… нали разбираш? Това беше изява на свободата на волята от нейна страна! След като ще е принцип, той трябва да се отнася до всички, тук непоследователността е недопустима… Оковаха ме във вериги и ме хвърлиха в клетка — по-скоро яма, изкопана в глината на двора на затвора, която се затваряше отгоре със стоманени капаци. Но тъмнината, противно на надеждите им, изобщо не ме притесняваше. С тази разлика, че сега бях без вода и температурата през деня стигаше до петдесет градуса. Пазачите използваха дупката за клозет. Три дни изминаха, преди да ме повикат за разговор. Искаха признание — Рина вече ме бе идентифицирала като убиец, но кой знае защо, те бяха решени да го чуят от устата ми… Когато решиха, че ямата достатъчно ме е размекнала, ме вкараха в стая, съвсем празна, с изключение на квадратен блок от бял мрамор в центъра. Беше изплескан с червени петна. В основата му имаше окови за ръцете и краката. Накараха ме да коленича пред блока и да сложа ръце върху повърхността му. Пазачите се редуваха да се качват върху блока и да се разхождат през ръцете ми. Скачаха върху тях. Някои танцуваха. Хвърляха тежки камъни. Чувах сухожилията ми да се късат с пукот, костите ми да пращят… можах да видя отблизо как буквално размазаха единия от пръстите ми на пихтия, така че сам не можех да го позная. Това продължи с часове. Наслаждаваха се на работата си — бяха опитни и честни занаятчии. Осъзнах, че не възнамеряват да ме убият, докато не направя самопризнание — беше някакъв странен каприз от тяхна страна… Но аз не исках да им сътруднича… от една страна, болката някак оставаше в границите на поносимото, а от друга — малко по малко бях започнал да ценя своя свободен живот, не бях готов да се откажа толкова лесно от него, така че продължавах да твърдя, че съм невинен. Не знам дали си се замислял, но ръцете са много скъпи за тялото. Изтезанията, на които бях подложен, ме ядосаха извън всякаква мярка. Накрая се престорих, че припадам окончателно — дотогава все някак бяха ме връщали към живота — така че те свалиха оковите ми и ме изведоха от стаята… Първият убих с удар в основата на носа. Вторият се опита да извади револвера си, но аз го изхвърлих през прозореца и мигновено го последвах, преди другите да успеят да изстрелят дори един куршум. Тялото му смекчи приземяването ми. Зазвъняха аларми и няколко изстрела за малко не ме улучиха, но аз успях да изтичам до ъгъла на двора, където складираха провизиите. Изкачих се по няколко струпани варела и прескочих оградата… Затворът беше на полуостров, от трите страни заграден с океан. Успях да стигна до джунглата преди да преградят пътя към вътрешността. Не изгаряха от желание да ме преследват през нощта, така че колкото по-навътре навлизах, толкова по-голямо ставаше разстоянието помежду ни. Когато ниските храсти се сгъстиха и станаха непроходими, аз поех към реката и заплувах с помощта на прилива навътре, срещу течението. С пукването на зората вече се намирах на много мили във вътрешността. Знаех, че никога няма да ме намерят. Едва сега болката започна да ме надвива, така че започнах да събирам лековити растения — корени, кори… използвах основно зъбите си — от които се нуждаех, за да излекувам ръцете си и да притъпя болката. Знаех, че в този влажен въздух инфекцията настъпва страшно бързо. Не можех да поема риска да се върна в града, за да ида на лекар. От друга страна, моите приятели ен-агвас се намираха още по-нагоре срещу течението, но знаеха всичко необходимо, за да ме излекуват. Трябваха ми шест дни, но накрая стигнах до тях. Бях полумъртъв. Тресеше ме. Привиждаха ми се разни неща…