Марк Фрост - Шестимата месии

Дойл се опита да изтрие всякакъв намек за емоция от гласа си, отлично съзнавайки, че в този момент не съществува начин, по който би могъл да докосне душата на този човек.

— И как се озова в… това място?

— О-о, интересуват те фактите, така ли? Да, винаги са те интересували фактите… добре, защо да не ги получиш? Няма да ти спестя нито една подробност. Ще можеш да ги използваш като тухли и да си построиш стена, зад която да се скриеш, можеш и да ги включиш в някое от малките си разказчета. Между другото, не съм ги чел, но подразбрах, че си ме използвал като прототип на своя скъп детектив.

— В известен смисъл това е истина — призна Дойл, овладявайки неочаквания пристъп на гняв.

Джек пак се наклони напред и с почти приятелска усмивка прошепна:

— Тогава чуй съвета ми, приятелю: не влагай нито троха от това, което ще чуеш, в своите герои. На хората няма да им хареса нито дума от него — липсва му сантименталност, отсъства всякаква топлина, да не говорим за щастливия развой на събитията. Защото ти добре знаеш печелившата рецепта: лъжи, позлатени и поставени в рамки и окачени като в зала с огледала. Спести им истината, иначе ще убиеш кокошката, която снася златни яйца.

Джек горчиво се засмя. Дойл усети, че вътрешно изстива: колко неща трябваше да понесе, а сега и този удар по достойнството му. Беше ли наистина необходимо да се подлага на тези унижения? Какво бе доловил в съзнанието на този човек, което го караше да вярва, че неприятностите си заслужават? Онзи Джек, комуто се бе възхищавал в миналото, сега бе изчезнал: човекът пред него му изглеждаше като абсолютен непознат, не, по-скоро беше копие на лудия си брат, доколкото Дойл си спомняше за него. На всичко отгоре, ако можеше да се вярва на движещите се картинки на Едисон, и Аликзандър Спаркс по някакъв начин бе оцелял след падането във водопада. Две разкъсани души, прокълнати с неизкупимост на греховете… колко дълбоки са кръвните връзки наистина! Това вече не го засягаше… колко лесно бе да се обърне и да ги остави и двамата да се пържат всеки в своя собствен ад.

Но в този момент той усети някакво необяснимо дълбоко чувство на отговорност: ако който и да било от двамата представляваше опасност за другите хора, за обикновената човешка почтеност, Дойл бе длъжен да продължи по избрания път и да преглътне всеки удар по гордостта си. Те не знаеха с какви запаси от вяра и сила разполага и докато не се убедеше в обратното, той щеше да продължи да смята, че вътрешните му ресурси са достатъчно, за да се изправи срещу тъмнината в душата на Джек Спаркс. Дойл се стегна и извика на помощ тези ресурси… може би имаше някакъв шанс да помогне на Джек да намери изкупление. Но първо му трябваше още информация.

— Явно и двамата сте оцелели след падането във водопада — подметна той някак между другото, за да не му даде повод да се заяжда. — Защо не започнеш оттам?

Джек се усмихна на спомена, сякаш той му бе приятен.

— Какво падане беше само! Безкрайно като полет или като сън. Бяхме се вкопчили един в друг и се носехме надолу, а скалите профучаваха покрай нас. Сърцето ми изгаряше от чиста омраза… желанието да го убия бе по-силно от всичко друго, което бях изпитвал дотогава… Не го изпуснах до момента, когато се забихме в реката от височина шейсет метра. Смъртта ни изглеждаше неминуема, но с течение на годините водопадът бе издълбал естествено легло в дъното. Аз улучих точно тази вдлъбнатина, но от силата на удара едва не загубих съзнание. Почувствах подводно течение да ме понася нанякъде и да ме подхвърля като лист.

— А брат ти?

— Така и не го видях повече. Дойдох на себе си, заклещен сред камъни, наоколо се бе спуснала непрогледна нощ. Не бих могъл да кажа колко време бе изтекло. Не знам… може би ден, а може би два. Измина известно време, но зрението ми все не можеше да се приспособи и аз не различавах почти нищо покрай себе си — скали от всичките ми страни, никакво небе над главата. Разбрах, че съм се озовал завлечен от подводното течение в пещера. По-късно видях, че планината бе буквално осеяна с такива скални джобове. Лежах на камъните, неспособен да помръдна и все още полузамаян… Обзе ме някакво безразличие, макар цялото ми тяло да бе натъртено и смачкано, въпреки че не чувствах силна болка на някакво определено място. Поне разполагах с много вода, годна за пиене. Накрая започнах да пълзя, после дори се поизправих, решен да определя границите на мястото, където се намирах: беше няколко квадратни метра, колкото малка стая, и можех да стоя полуизправен само в центъра. Светът ми се бе свил до тази пещера. В известен смисъл ми бе уютно. Не е голяма разликата между гробница и утроба… Така че за известно време, преди да ме бе обхванала паниката, се чувствах безкрайно спокоен. Това е любопитно: когато живееш в тъмнина — имам предвид, когато се движиш, заспиваш и се събуждаш в пълен мрак — много се доближаваш до истинската си природа. Вниманието ти не се отклонява от образа в огледалото, от мръсотията под ноктите, от захабеността на ръцете ти. Оставаш сам със себе си, който и да си ти. Чуваш един заповеднически глас да пита отвътре: Кой съм аз? Какъв съм аз? Първите няколко дни в моето усамотените започнаха с тези въпроси. Накрая започнах да подлагам на съмнение всичко. Дори най-основните предположения загубват стойността си, когато осъзнаеш, че всичко, което имаш, всичко, с което разполагаш, е онова, което се намира в съзнанието ти… Бих останал и по-дълго там, но нямах храна. По време на огледа на пещерата бях установил, че тя няма друг изход — трябваше да се върна обратно в реката. Изчаках да си възвърна поне малко силите и скочих обратно. Подводните течения тук не бяха така стремителни, така че можех да плувам доста дълго в различни посоки, но абсолютната тъмнина и невъзможността да изплувам където пожелая, ме караха да се връщам на мястото, където се бях свестил. Нямах представа колко дни са изминали — това за сетен път доказва колко зависимо е чувството ни за време от цикъла ден — нощ, но постепенно силите ми бяха достигнали възможния си връх — все пак не се хранех — и скоро щяха да започнат да угасват. Заложих всичко на един последен опит… Скочих в реката, загребах към дълбокото и не след дълго подминах точката, от която все още бих могъл да се върна. Животът ми в тъмнината бе изострил останалите ми сетива до неподозирана степен и можех да долавям и най-слабите промени в течението, така че се оставих на него — и без това безсмислената съпротива не можеше да ми донесе нищо. Седмиците минаваха една след друга, запасът ми от въздух се изчерпваше и бях на прага да се предам, мислейки си колко приятно ще бъде да махна с ръка на всичко… но в следващия миг видях светлина във водата и извиках на помощ последния си запас сили, които бях съхранил за този миг. Загубих съзнание в момента, в който главата ми се подаде над повърхността. Течението ме понесе към брега. Там и дойдох в съзнание, заплел се в камъша като Моисей. Беше към полунощ и се намирах на един речен завой… Докато идвах на себе си, постепенно осъзнах един необикновен факт: всяка моя грижа, всяко бреме, което бях свикнал да нося до този момент, бяха изчезнали. Помнех с удивителна яснота обстоятелствата, при които бях паднал и… толкова. Това повече не ме вълнуваше. В освободеното място се бе настанила една лекота, някакво чувство на свобода, изтръгване от оковите на гравитацията. Семейството ми… брат ми… личните ми терзания… Чувам мислите ти, Дойл: „Това е заради липсата на кислород — повредил се е мозъкът му“. Вярвай в каквото си щеш, но онова, което ми се случи в онази пещера, може да се сравни само с второ раждане. Беше шанс да започна нов живот. Бях се отървал от мъртвото тегло на Джек Спаркс по същия начин, по който змията хвърля кожата си. Наистина, щом всички смятат този човек за мъртъв — а и как да не го смятат след такова ужасно падане пред очите на толкова много свидетели? — е, защо да не им услужа?… Видях звезди над главата си в нощното небе и за пръв път се вгледах в тях, освободен от бремето на отчаянието, обладан от необикновено чувство на вътрешна обективност, на каквото никога не бях подозирал, че съм способен: камъни, вода, дървета, поляна, луна — виждах всяко нещо такова, каквото е, а не през сянката на вътрешните ми демони. Беше като пълно освобождаване от всякакъв земен ангажимент и от всеки дебнещ ме кошмар. В главата ми проговори глас, който не бях чувал досега: „Оттук — заповяда ми той, — следвай ме!“. Съвсем ясно и спокойно. Обеща ми душевен мир, какъвто не познавах. Послушах го… Вървях цяла нощ, следвайки реката. Не ме вълнуваше накъде вървя — пътят ми бе начертан, всяка крачка от него. Натъкнах се на изоставена колиба, мисля на овчар, пълна с припаси. Останах там, докато имаше храна. Възстанових силите си и един ден вътрешният ми глас ми нареди да се отправя двеста мили на юг, надолу през Доломитските Алпи към Падуа и накрая до Равена на Адриатическо море. Във въздуха се носеше полъхът на пролетта. Намерих работа на доковете като хамалин и наех стая в близост до канала. Вечерях на едно и също място — евтино ресторантче, едно и също нещо — черни маслини, черен хляб и червено вино… Големи количества червено вино… Бях прекарал целия си живот в преследване на брат ми и нямах представа, че по този семпъл начин живеят толкова много хора. Трудят се, хранят се, спят, любят се. Без да се главоболят за аспекти на живота, които са извън техен контрол: смисъл, цел — те не се замислят над тях и ги оставят в ръцете на работодателя, на църквата, на данъчния чиновник. Съществуват ден за ден, представляват част от пейзажа и никога не се откъсват далеч от земята, дала им живот. Очевидни неща, но за мен — истинско откровение. Колко лесно ми бе да живея като тях! Дните се превърнаха в месеци, пролетта премина в лято, после в есен. Работех до пълно изтощение всеки ден, преспах с колкото жени можах и нищо не бе в състояние да ме разтревожи… Прекъсването на всички ограничения, които ме бяха свързвали, ми даде свободата да се превърна в когото си пожелая — всъщност какво друго сме ние, освен онова, което си въобразяваме, че сме? Една сутрин се събудих с мисълта, че трябва да продължа. Превърнах се в моряк от остров Ман — е, подправих необходимите ми документи — и се наех на търговски параход, отплаващ за Португалия. Вече не ме свърташе на едно място — от Лисабон се качих на борда на товарен кораб за Бразилия, където кръстосвах из крайбрежните води, работейки на различни малки корабчета. Накрая намерих света, в който да се загубя… Следващите четири години прекарах близо до устието на Амазонка в заобиколения от джунглата град Белен — международно пристанище, където десетки различни култури се сблъскват по хиляди интригуващи начини. Там цареше убийствена екваториална горещина и всеки крадеше от всекиго. Тежката атмосфера сякаш се бе просмукала в кръвта на всички, така че хората бяха безжалостни хищници, истински вампири. Кой би предположил, че в град, населен изключително от лъжци, може да се намери такава автентичност? Никой, ама абсолютно никой не даваше пет пари за истината. Веднага се почувствах у дома си… Реших да се представя за ирландец — рядка птица за онази пещ — и възприех името Дойл, за да си спомням за теб. Първата работа, която си намерих, беше на борда на малък параход, сновящ нагоре-надолу по реката и използван за връзка с каучуковите плантации в басейна на Амазонка, отвъд Манаос 22 22 Днес Мануш — град на мястото, където Рио Негро се влива в Амазонка. — Б.пр. — дълбоко във вътрешността, до Рио Негро. Там за португалските си шефове работеше местно племе, наричащо се ен-агвас или „добрите хора“. Подходящо име за тях. Дотогава си мислех, че съм водил прост живот в Равена, но ен-агвас бяха олицетворение на простотата. Живееха в колиби с тръстикови покриви, издигнати на три метра над земята, като предпазна мярка срещу пороите. Въпреки дългогодишните си контакти с белите бяха запазили първичността и невинността си, не познаваха такова нещо като търговията и всичко необходимо си набавяха от джунглата… Прекарвах цялото си свободно време при ен-агвас и малко по-малко се сприятелих със старейшините. Те разполагаха с информация за местната фармакология, от която се нуждаех. Убедих се, че широчината на познанията им за свойствата на различни билки и за лечебната сила на различни отвари е смайваща. Племенният шаман използваше в ритуална церемония тонизираща напитка, сварена от корените на едно растение — айяхеуско . След като спечелих доверието им, аз взех участие в един от тези ритуали. Напитката помага съзнанието да се отдели от тялото, което дава възможност на свещенослужителя да те слее със съзнанието на някое животно: боа, ягуар — всичко, към което изпитваш естествен афинитет. Така животното се превръща във водач на твоя дух. Аз станах орел, Дойл, летях над джунглата, усещах крилете си, оглеждах върховете на дърветата с невероятно остро зрение, чувствах в себе си глада на ловеца… живеех и се движех в тялото на птицата и всичко изживяно бе толкова истинско, колкото целият ми дотогавашен житейски опит.