Марк Фрост - Шестимата месии

Те от време на време разменяха по някой поглед със спътниците си, седнали на съседните маси — Стърн и Престо заедно, Джек — отново сам. Майорът нищо не забелязваше и търсеше утеха в допълнителна порция ягодов кейк — нов за Дойл сладкиш, станал повод за най-ентусиазираната му забележка, повдигнала духа на Пепърман за кратко, колкото отново да спадне до нулата малко по-късно, когато братята вежливо отклониха поканата му да изиграят няколко ръце вист в неговото купе.

Дойл бе взел решение да се възползва от уединението им във влака, за да постави под обсада стената от мълчание, издигната около последните десет години от живота на Джек Спаркс. Преди да навлязат по-дълбоко сред очакващите ги опасности, Дойл се чувстваше задължен да разгадае тайната на мъжа, който ги водеше към тях. Досегашният му подход, основаващ се на показването на искрена загриженост, се бе провалил. Време бе да опита по-заобиколни пътища.

Той избра бутилка бренди от бара и намери Джек както обикновено сам в спалното купе, зачетен в нещо под светлината на газовата лампа. Джек веднага затвори книгата — напълно безобиден научен трактат върху принципите на токопроводимостта, но потайността се бе превърнала във втора натура на Джек, така че книгата отиде под седалката, там, където се намираше и мистериозното куфарче на Едисон.

Дойл се нагласи удобно пред Джек, който отказа както предложеното му бренди, така и пурата, но за сметка на това се пресегна към лампата и намали притока на газ, в резултат на което малкото купе потъна в трептящ полумрак, от дълбините на който Спаркс наблюдаваше Дойл с пронизващите си, хлътнали в очните кухини очи. Без да каже дума, Дойл се престори, че не забелязва нищо, и не показа, че обръща внимание на вперения в него поглед. Той запали хаванската си пура, отпи пробна глътка от брендито и се престори, че изпада в състояние на абсолютен комфорт.

Погледът на Джек бе способен да пробие дупки в лицето му.

„Добре, ако всичко друго се провали, бъди сигурен, че поне ще мога да изчакам по-дълго, отколкото би могъл да издържиш — реши в себе си Дойл. — Цели пет години съм слушал лекции на медицинска тема, така че ще си седим тук, докато един от нас не изгние!“

Постепенно Джек започна да губи хладнокръвието си, макар Дойл да го наблюдаваше само с мек, леко безразличен поглед. Издаваше го едно-единствено подсъзнателно движение — той неволно почукваше по коляното си с пръст. Минутите мъчително се точеха. Дойл издухваше дима на талази, разсеяно се усмихваше и замислено се взираше в непрогледния мрак зад прозореца.

— Хм — позволи си да каже той, преди да спусне щорите.

После пак се обърна с лице към Джек и наново се усмихна. Джек неспокойно се намести на седалката.

Дойл поглади с ръка застланата с мохер седалка и се наведе да разгледа шевовете на калъфа.

— Хм — бе целият му коментар.

Джек скръсти ръце на гърдите си.

„Вече му лазя по нервите.“

Дойл повдигна крак и внимателно огледа връзките на обувката си.

Джек тежко изпусна въздуха, който бе задържал.

„А сега е моментът да го довърша.“

Дойл започна да си тананика под нос. Нищо конкретно, но достатъчно фалшиво. Един фрагмент, после друг. Дори да бе решил да забива клечки под ноктите му, това едва ли би се оказало по-ефективно. Три минути и би трябвало да…

— Ама… наистина… — проговори Джек.

— Какво?

— Необходимо ли е да го правиш?

— Какво да правя?

— Нарочно ли се опитваш да ме извадиш от равновесие?

— Но, Джек, това изобщо не влиза в намеренията ми…

— Боже господи!

— … каквото и да си мислиш.

— Нахлуваш тук. С бренди и пури. Издаваш тези кошмарни звуци. Надявам се не мислиш, че това ти е читалнята на Гарик Клъб?

— О, не съм искал да те обезпокоя! Ужасно съжалявам, приятелю.

Нова търпелива усмивка. Никакъв признак, че скоро смята да си върви. Джек отмести поглед. Измина още една минута. „Ето… Сега започни да поклащаш глава в такт — следвайки ритъма на мелодията в главата си — и леко размахвай като диригент на въображаем оркестър ръката с пурата.“

— Какво? — загубил търпение попита Джек.

— Какво „какво“?

— Какво искаш?

— Абсолютно нищо. Чувствам се така уютно, приятелю… Благодаря ти, но никога…

— Това е чудовищно, възмутително грубо несъобразяване с желанието ми да бъда сам. Толкова нехарактерно за теб!

И тогава, сякаш изведнъж сетил се да отвори дума за онова, за което поначало бе дошъл, Дойл изгледа Спаркс с доброжелателния си лекарски поглед, направи драматична пауза за ефект и попита: