Марк Фрост - Шестимата месии

Шумът заглъхна. Зад него нещо изтрака. Той бавно се обърна. Връх на дълъг нож леко опря в гърлото му… държеше го мъж, облечен в синята униформа на жп охрана. В другата си ръка държеше точилен камък — Джейкъб явно бе чул шума от заточването на ножа.

Лицето на мъжа… беше азиатско. Китайско? Бледо и измъчено, точно както Джейкъб смяташе, че в този момент изглежда и неговото. Куртката му не бе добре закопчана… под рамото се виждаха кървави петна, превърнали синьото в ръждиво виолетово.

„Това е онзи, за когото говореха на гарата — досети се Джейкъб. — Преследваният, човекът с меча. Май все пак ми е писано да умра сега… Но ако е така, защо чувствам такова спокойствие?“

Пулсът му не се бе ускорил ни най-малко.

Изражението на върховна концентрация върху лицето на мъжа отстъпи на интерес, равен на този, който чувстваше Джейкъб — той ясно бе разбрал, че старецът с нищо не го заплашва. Острието бавно се отпусна и след малко двамата се разглеждаха с все по-голямо любопитство.

— Извинете, че ви обезпокоих — проговори накрая Джейкъб. — Аз търсех място, за да умра.

Мъжът изпитателно го оглеждаше. Никога преди Джейкъб не бе виждал очи да издават толкова малко — черни, безизразни, напълно неутрални.

— Всяко място е като другите — отговори мъжът и без да гледа, с движение на истински професионалист, вкара ножа обратно в дългата ножница.

„Какво има в него, което ми изглежда толкова познато? — питаше се Джейкъб. — Очевидно никога преди не съм го виждал — самата мисъл за такава възможност е направо нелепа!“ Въпреки това той изпитваше непонятното, но дълбоко и спокойно чувство на близост помежду им.

— Интересно — прошепна Джейкъб.

Мъжът седна на столче между нагънатите драперии — едва сега Джейкъб видя стичащата се на пода кръв и осъзна, че той прави това по необходимост. Беше превързал раната си с бял памучен парцал, пристегнат през гърдите му и прокаран под лявата му мишница.

Втора, значително по-дълга ножница лежеше в краката му, идентична по украса на по-малката; ръбовете й проблясваха матово с лакираната си повърхност, а от края й стърчеше посребрената дръжка на явно употребяван меч. Мъжът внимателно постави ножницата с ножа до тази с меча и ги нагласи под ъгъл една спрямо друга.

— Дай-шо — каза той. — Голям и малък.

— Голям и малък?

— Катана, вакизаши — поясни непознатият, посочвайки първо меча, после ножа.

— Разбирам.

— Казва се Кусанаги . — Мъжът енергично се пресегна и взе меча. — Косата.

— Какво означава това?

— Легендата разказва, че е принадлежал на Сусаноо — бога на гръмотевицата. Той изковал меча със светкавица, откъсната от върха на планината. Един ден Сусаноо отишъл на лов и оставил меча вкъщи, но той се разгневил и отрязал всяко дърво и всяко стръкче трева на острова. В Япония и без това има малко дървета… — Той млъкна, затвори очи и пребледня от болката, която го прониза.

— Значи този меч може сам да се движи, така ли? — попита Джейкъб.

Мъжът кимна, спазъмът отминаваше.

— Това не е никак малко за меч!

— Хоноки — каза мъжът и прекара ръка по лъскавата ножница. — Твърда… издялана от последното дърво, посечено от меча. Саме — рибешка кожа от кита, който Сусаноо убил; хабуки — яката, която пази острието да не се трие в ножницата. Този клин заключва острието за дръжката, бамбуков е — мекуги . Металните гвоздеи върху клина… менуки .

По челото на мъжа се стичаше пот, пръстите му трепереха. „Той рецитира този поменик като средство за медитация — осъзна Джейкъб, — за да остане буден, в съзнание. Може би и за да остане жив.“

— Това какво е? — попита го той, посочвайки ефеса.

— Кашира.

— А това? — И той посочи плочката, опряна в ножницата.

— Цуба. Отделя острието от дръжката.

Мъжът изтегли меча на няколко сантиметра, за да покаже на Джейкъб цуба — няколко изрязани в елиптична форма пластинки, споени една с друга, образуващи протектор с дебелина половин пръст, покрит с окислена червена патина. Видимата му страна бе изящно гравирана с две настръхнали птици, всяка забила клюн в опашното оперение на другата: едната издигаща се, а другата спускаща се в стилизирани огнени езици.

— Това е птицата Феникс! — ахна Джейкъб, смаян да открие толкова тънко майсторство върху едно предназначено да сее смърт оръжие.

— Финикс — изрече мъжът. — Име на град. — И той наклони острието в посоката, от която бяха дошли.