Марк Фрост - Шестимата месии

Наистина ли в нея все още съществуваше онова наивно момиче от Манчестър? Чувстваше се глупачка, че плаче за нещо толкова отдавна изгубено, но все пак онзи спомен от младините в нея явно бе толкова жив и истински, че Джейкъб го бе доловил съвсем ясно. Тя вдигна поглед към него, взря се в милата неприкривана нежност в лазурносините му очи и както никога досега за пръв път не изпита безпокойство дали косата й е разчорлена и гримът й е в ред.

„Какво иска този мъж от мен? — недоумяваше тя. — Може би нищо. Възможно ли е това?“

Понечи да му върне портрета, но той настоя да го задържи. Тя отклони поглед, избърса очите си и издуха носа си. Прозвуча й като тромпет — колко привлекателно наистина! След това се задави в думата „благодаря“.

— Извини ме за секунда — каза Джейкъб и се надигна от мястото си.

Тя кимна, благодарна, че за малко ще остане сама, и го проследи как се отдалечава.

Имаше нужда от глътка въздух — в гърдите му отново се бе появило познатото пулсиране… за трети път, откакто бе тръгнал от Чикаго. Тя нищо не бе забелязала, беше сигурен в това, но той бе почувствал как кръвта се оттича от лицето му като вода, изпускана от вана. Обзе го особено чувство на лекота, а зрението му се сви в някакви въртящи се тунели. Той хвана дръжката на вратата на вагона и я дръпна с малкото останала му сила. Застана на платформата между двата вагона, така че тя да не може да го вижда, и концентрира всичката си енергия в усилие да се възстанови…

„Дишай, стари глупако… не, така е зле, още по-зле.“ Преви се и тежко загълта горещия пустинен въздух, усещайки го безполезно да се просмуква през изсушените мехове на белите му дробове… сърцето му биеше с усилие, губеше ритъма си…

„Хайде, Джейкъб, стига глупости, имаш толкова работа за вършене…“

… крайниците му започнаха да изтръпват, мозъкът му сви мислите до една-единствена: дръж се за веригата. Знаеше, че ако се изпусне, ще се преметне през парапета… тъмнината около него започна да се сгъстява… очите му повече не издържаха на усилието да гледа… пулсът му заподскача като плосък камък, хвърлен по повърхността на езеро… ушите му не чуваха нищо друго, освен оглушителния рев на борещото се сърце…

„Само още стъпка… толкова си близо… смъртта се рее над рамото ти, лека като перце…“

И тогава приливните вълни на кризата започнаха да отстъпват, зрението му се проясни, тъмните петна се изчистиха, дробовете му задишаха с пълния си капацитет, отчаянието се изпари, връхчетата на пръстите му отново започнаха да чувстват. Облегна се на стената с подгъващи се крака, но поне натискът в гърдите му бе изчезнал. Възстанови равновесие с протестиращи на усилието мускули. Чувстваше ужасна слабост. Струи горещ въздух изсушиха потта по челото му, после той направи предпазливо една крачка по платформата и с мъка отвори вратата на следващия вагон.

Вътре беше прохладно, тъмно и… някак приканващо. Той слабо се усмихна — не, вече не е толкова зле, нали, Джейкъб? Беше стигнал по-близко до ръба на пропастта от всеки друг път. Ако онова на рамото му наистина бе ръката на смъртта, сигурно щеше да е напълно достатъчно само да се обърне, за да я види в очите. Беше израсъл в презрение към болката, но ако изживяното наистина бе достатъчно, за да напусне този свят, сега поне знаеше, че може да го направи без усилие. Беше не въпрос на борба, а по-скоро на вдигане на бялото знаме: „Добре, стига толкова“.

През прозореца проникваше слаба трепкаща светлина. Джейкъб се отпусна на една от седалките. Зрението му постепенно се фокусираше и заедно с това той започваше да осъзнава къде е. Какви бяха всички тези закачулени тела? Къде се намираше… да не би да беше попаднал в някоя чакалня на чистилището?

В този момент си спомни багажа, който бе видял да товарят на гарата: неприбран къс завеса от червено кадифе, кофа с наконечници за копия, нахвърляни в нея — тези предмети потвърждаваха подозренията му. Театрален реквизит. Сандъци, гардероби, инструменти, използвани от една творческа работилница.

— Колко подходящо място да умреш — прошепна той на себе си.

И тогава чу нещо да помръдва в ъгъла, някакво драскане на метал в камък. Неритмично, целенасочено, с пълна липса на синхрон с клатенето на вагона. Джейкъб остана вслушан близо минута. Силата му постепенно се възвръщаше, а заедно с нея и любопитството. Накрая той не издържа и тихо пристъпи в посока на шума. От двете му страни се носеха назад върхове на планини, стени на дворец… един невъзможно разкошен залез.