Марк Фрост - Шестимата месии

Очите на Спаркс блестяха с фанатичен плам. Не че Дойл бе успял да го убеди да говори — този човек просто страстно жадуваше да сподели с някого изживяното. Колко ли години бяха изминали, откакто Джек за последен път бе споменавал за това пред другиго? От колко ли време не беше попадал в компанията на човек, комуто може да се довери? Дойл почувства остра болка, осъзнавайки дълбочината на тази изолация и самота, далечината, на която Джек се бе откъснал от обществото. Възможно ли бе някой да оживее в такова душевно отшелничество — Дойл знаеше, че за самия него това е немислимо — та дори и да е толкова непримирим като Джек?

— Изживяното потвърди откритието, което бях направил за себе си още от първите дни в тъмната пещера: онова, което ни одухотворява, се намира във всички аспекти на творението, прелива се от един в друг и натрупаните ни изживявания могат да се прехвърлят от един животински вид към друг. Схващаш ли възможностите? Ако всичко в човека и природата е сътворено от една и съща субстанция, както и да я наричаме — Свети Дух или искра на живота — ако всяка молекула получава информация от същия всеопределящ дух, това означава, че индивидите имат право да действат съобразно личните си вярвания, защото няма всеобщ морал нито свръхестествена власт, която да определя поведението ни, и още защото независимо от нашите действия ние няма да бъдем наказани от нещо извън границите на физическия свят. Подобно на Робинзон Крузо ние сме като корабокрушенци, изхвърлени на острова Земя… За всеки, който събере куража да освободи съзнанието си от конформисткия натиск на обществото и да захвърли настрани всички тези глупави условни рефлекси, това, което остава, е чистата свобода. От този момент нататък ти имаш силата сам да решаваш кое е добро и кое — лошо. Това е духовна чистота. По-висша морална сила, която е отговорна само пред себе си… Сега вече имах нужда от структура, върху която да упражня философията си.

— И как по-точно?

Джек кимна и продължи:

— Бях си създал репутацията на човек, който довежда нещата докрай. Получих предложение да работя за един човек, за когото бях чувал да говорят в Белен — местен бандит и бос на престъпния свят. Идеалната проверка на моята теория. Приех работата, която ми даваше достъп до тайното сърце на града. Само месец по-късно вече надзиравах контрабандните операции на този човек. Крадяха се стоки от всеки акостирал кораб, оръжие и амуниции от военните. Парите се сипеха върху мен, но аз живеех скромно в бунгало на брега. Можех да разполагам с всяко въобразимо земно удоволствие — алкохол, наркотици и какво ли още не. Престъплението събужда глад за тези греховни наслади в телата ни и потиска моралните задръжки. Угаждания. Ексцеси. Плът. Цикъл, който води до нови престъпления. Наблюдавах, без да вземам участие… При мен живееше необикновено красиво момиче, което един ден бях намерил на брега. Казваше се Рина и имаше смесена кръв — индианска и португалска. Майка й беше проститутка, тя не познаваше баща си и не бе посещавала училище дори един ден в живота си. Никога не бях срещал такава като нея. Мила, обикновена, нелюбопитна. Имаше необикновената способност да ме кара да се смея. Беше ми интересна по един много особен начин: не можех да разбера как е възможно един човек да остава толкова невероятно и ужасяващо земен. Подобно на физическата й красота, в невежеството й имаше нещо толкова пълно и окончателно, че аз просто не можех да се откъсна от нея… Любехме се всяка нощ в продължение на шест месеца и аз започнах да се чувствам животински свързан с нея. Тогава осъзнах, че никога през живота си не съм бил по-близък с никой друг и определено не с жена. Една сутрин се събудих малко по-рано, останах загледан в нея и в един момент видях лицето й в по-особена светлина. Това беше достатъчно да взема решение повече да не я виждам. Интимността между нас ми се стори клаустрофобична, задушаваща и непоносима. Събрах малкото си багаж, тръгнах си и я оставих да спи в леглото ми. Същата нощ убих човек, опитал се да ме ограби в една тъмна уличка — просто му счупих врата и го оставих да лежи там, прекършен като плевел. По някакъв необясним начин двете събития — раздялата с Рина и убиването на онзи мъж — се свързаха в съзнанието ми: свобода на волята, нали се досещаш. Не бях убивал от години. Мисълта за убийство започна да заема все по-голяма част от мислите ми. Колко лесно бе да се направи, колко често го бях вършил в миналото, колко малко се бях притеснявал от това. Така малко по малко в главата ми се зароди идеята, че трябва да убия някой конкретен човек, съвсем преднамерено — някой, когото познавам — да го убия в качеството на експеримент. За да видя какво ще почувствам.